Р   E  Ш   Е   Н   И   Е

 

№ ............... /03.12.2018 г.,

 

гр. П.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Районен съд – П., в проведеното на деветнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година публично съдебно заседание, в състав:

 

Районен съдия: Магдалена Татарева

 

при участието на секретаря Параскева Златанова разгледа докладваното от съдията гр.д. № 1105/2017 г. по описа на съда

Производството е по реда на чл. 422 ГПК

Предявен е иск от „М.“ ЕАД с ЕИК: 131468980 срещу С.А.М. ***, с ЕГН: **********. Искът е с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.415, ал.1 от ГПК – установителен, след подадено възражение от С.М. срещу издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 740/2017 г. по описа на РС П., с която е разпоредено ответникът да заплати на ищцовото дружество 1 049,86 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 11.08.2017 г. до окончателното й изплащане и 43,87 лв. – мораторна лихва за периода от 17.12.2014 г. до 24.07.2017 г.

В исковата молба се твърди, че на 28.09.2012 г. между „М.“ ЕАД и ответникът бил сключен договор с индивидуален потребителски номер М3335457, с който на ответника били предоставени услуги за телефонен номер **** *** ***. По същия договор ответникът ползвал и друг телефонен номер **** *** ***. Договорът бил за срок от 12 месеца. На 28.11.2013 г. ответникът подновил условията, по които ползвал телефонен номер **** *** ***. за период от още 24 месеца, като сключил и договор за лизинг за мобилен апарат за срок от 23 месеца. Твърди се, че в срока на действието на договора ищцовото дружество било издало на ответника фактури, които последният не бил заплатил, което обусловило правото на ищеца да прекрати едностранно договора и да му начисли неустойка за предсрочно прекратяване. Претендира се плащане по следните фактури: фактура № 301646113/01.11.2014 г. за ползвани далекосъобщителни услуги  за отчетен период от 28.09.2014 г. до 27.10.2014 г.; фактура № 566261156/27.11.2014 г. за дължима неустойка за предсрочно прекратяване на договора; фактура № 566261170/27.11.2014 г. за дължима неустойка за предсрочно прекратяване на договора; фактура № 645777822/27.11.2014 г. за предоставяне на стока/услуга  за отчетен период от 28.10.2014 г. до 27.10.2014 г.; фактура № 645777855/27.11.2014 г. за предоставяне на стока/услуга  за отчетен период от 28.10.2014 г. до 27.10.2014 г. и фактура № 303996953/01.12.2014 г. за ползвани далекосъобщителни услуги  за отчетен период от 28.10.2014 г. до 27.11.2014 г. При така твърдените факти, ищецът моли за постановяване на решение, с което да бъде установено че е налице вземане в негова полза от С.М. в размер на 1 049,86 лв., представляващи потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги по договор с индивидуален потребителски номер М3335457, неустойка за предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги и цена за предоставена стока, дължима по договора. Уточнява се, че претендираната сума в размер на 1 049,86 лв., представляваща сбор от предоставени от ищеца на ответника далекосъобщителни услуги, цената за предоставената стока – мобилен апарат и начислена неустойка за предсрочно прекратяване на договора.

В законоустановения едномесечен срок ответникът не е представил писмен отговор на исковата молба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Районен съд-П. е сезиран с  кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на поетото от ответника задължение да заплати уговореното възнаграждение за предоставените му услуги чрез включване в обществената клетъчна далекосъобщителна GSM-мрежа, поддържана от ищеца, по договор от 28.09.2012г. подновен 28.11.2013 г. и договор за лизинг М 3335457., както и искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка дължима по договора за предоставяне на мобилни услуги.

Предявените искове са процесуално допустими, тъй като същите са предявени в законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна – заявител в заповедното производство.

От приложен по делото договор за мобилни услуги М3335457 от 28.09.2012г.. се установява, че между „М.“ ЕАД и С.М. е сключен договор за мобилни услуги, по силата на който търговското дружество се е задължило да предоставя за  срок от 12 месеца описаните в Раздел 3 от договора услуги, срещу насрещната престация – парично месечно възнаграждение в размер на 24.90 лв (видно от приложение 1 към договора). С анекс от 28.11.2013 г. страните са постигнали съгласие срокът на договора да бъде удължен с 24 месеца, като видно от приложение 1 към анекса паричното месечно възнаграждение отново е уговорено в размер на 24,90 лв. В договора е уговорено също така, че в случай на прекратяване на договора от потребителя или по вина на потребителя, преди изтичане на срока уговорен в т.4 потребителят дължи неустойка. 

От приложен по делото договор за лизинг М3335457 от 28.11.2013г. се установява, страните по спора са сключили договор по силата на който „М.“ ЕАД е предоставил на С.М. ползването на мобилен апарат  HTC one mini black промо 23м, срещу насрещното задължение на М. за заплащане на възнаграждение под формата на 23 лизингови вноски в размер на 22.41 лв. всяка една от тях.

По делото са приложени и приети като доказателство общи условия по сключения договор за мобилни услуги.

Ищецът е представил четири данъчни фактури, издадени от него, в които са обективирани претендираните вземания за неустойка и остатъчни дължими възнаграждения по договора за лизинг. По делото са приложени и две данъчни фактури издадени от ищеца ведно с приложенията към тях, в които са обективирани  претендираните вземания за проведени разговори и месечни абонаментни такси за използване на клетъчната обществена мрежа на “М.” ЕАД за процесния период.

По делото е допусната и изготвена съдебно-счетоводна експертиза, от заключението на която, допълнено в о.с.з. проведено по делото на 19.11.2018г., се установява, че вземането на мобилния оператор към М. е в общ размер на 1049,86 лв., от които 166,06 лв. потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги, 463, 97 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за далекосъобщителни услуги, 419,83 лв. остатък от лизингови вноски. Вещото лице излага, че изчислената от ищеца неустойка съответства с клаузите на сключените между страните договори. В заключението е посочено също така, че процесният договор е прекратен на 29.11.2014г. поради това, че номерът е прехвърлен на друг оператор. Ценено съобразно правилата на чл. 202 ГПК съдът дава вяра на заключението на вещото лице, доколкото същото е обективно, компетентно изготвено и с него са дадени обосновани и пълни отговори на всички задачи поставени по делото.

При така установено от фактическа страна, съдът от правна страна намира следното:

При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти): наличието на валидно възникнали облигационни връзки между страните в производството по сключените договори за мобилни услуги и договор за лизинг от 28.11.2013 г., по които се претендират  процесните сумите; че ответникът е потребил съответните услуги и съответно наличие на задължение за заплащане на абонаметна такса и ползвани далекосъобщителни услуги, наличие на валидно уговорена клауза за неустойка и задължение за заплащане на остатъчните лизингови вноски.

Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК, ищецът носи доказателствената тежест да установи при пълно и главно доказване наличието на посочените предпоставки.

От представените по делото договор за мобилни услуги М3335457 от 28.09.2012 г. и анекс към него от 28.11.2013г. и договор за лизинг от 28.11.2013г. сключени между страните по спора се установява, че между тях са възникнали  валидни облигационни връзки по процесните договори.

Процесните договори за мобилни услуги и договор за лизинг, сключени между страните в настоящото производство, по своята правна природа представляват консенсуални, двустранни, възмездни и комутативни договори, по силата на които в момента на сключването им и за двете страни по тях са възникнали субективни права и правни задължения.

Договорът за мобилни услуги е сключен при предварително установени от ищеца общи условия (чл. 298, ал. 1 ТЗ), които са задължителни за потребителя, тъй като писмено ги е приел – чл. 3,6 от договора за мобилни услуги.

Съгласно принципа на свободното договаряне и автономията на волите, уредени в разпоредбите на чл. 8 и 9 ЗЗД, между “М.” ЕАД и С.М. е възникнало действително материално договорно правоотношение. Ищецът се е задължил да предоставя на ответника мобилните услуги, посочени в раздел 3 от договора за мобилни услуги, срещу изпълнение на насрещната престация от страна на потребителя – заплащане на уговореното възнаграждение.

От допуснатата и приета от съда, без възражение на страните, съдебно-счетоводна експертиза се установява, че задължението на ответника представляващо потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги е в размер на 166,06 лв. Ето защо настоящият съдебен състав приема претенцията за сумата от 166,06 лв. представляваща потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги за основателна и доказана.  

За пълнота на изложението следва да се посочи, че неоснователно се явява възражение относно това, че договорът за мобилни услуги не е прекратен по предвидения от закона ред, а именно писмено на основание чл. 87 ЗЗД. Това е така, тъй като от заключението на вещото лице, което съдът кредитира изцяло се установява, че договорите са прекратени на 29.11.2014г., поради това, че са прехвърлени на друг оператор, т.е. договорът за мобилни услуги е прекратен по волята на ответника по  законоустановения за това начин.

Съгласно уговореното в договора за лизинг ищецът се е задължил да предостави на ответника посочения в договора мобилен апарат, срещу задължението за заплащане на възнаграждение под формата на вноски, за срок от 23 месеца, считано от м. декември 2013г., т.е. последната дължима вноска по договора е м. ноември 2015г. По делото липсват данни договорът за лизинг да е прекратен. От съдебно счетоводната експертиза се установява, че по посочения договор ответникът М. не е изпълнил задължението си за заплащане на лизингови вноски в размер на общо 419,83 лв., като изискуемостта на всички вноски е настъпила преди заявлението за издаване на заповед за изпълнение от 11.08.2017 г. Ето защо се явява основателна претенцията на ищеца за заплащане на сумата в размер на 419,83 лв. представляваща остатък от лизингови вноски.

По отношение на възражението за изтекла давност относно процесните вземания.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения дадени с т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013г. по тълкувателно дело №1/2013 на ОСГТК, ВКС по силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се отнася и за възраженията за придобивна и погасителна давност. Същите се преклудират в посочения срок, доколкото по естеството си не могат да се основават на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността се прекъсва /чл. 116, б. „в“ ЗЗД и чл. 84 ЗС/. В конкретния случай възражение за погасяване на процесните вземания по давност е направено едва в първото по делото съдебно заседание, т.е. извън преклузивния срок по чл. 131 ГПК, поради което съдът не дължи произнасяне по него.

Горното се отнася и до възражението за прекомерност на неустойката. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения с т. 2 и т.3. на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по тълкувателно дело №1/2009г. на ОСТК, ВКС съдът може да намали поради прекомерност неустойката само по възражение на ответника, като възражение съгласно общите правила на гражданския процес следва да е заявено в преклузивния срок по чл. 131 ГПК, какъвто не е настоящия случай. Относно нищожността на неустойката поради накърняване на добрите нрави, обаче съдът следи служебно, доколко служебно задължение на съда е да осигури приложението на императивни материалноправни норми, каквито безспорно са нормите визиращи основания за недействителност на договорите (така и в Решение № 193 от 12.02.2018 г. по т. д. № 2303/2016 г. на Първо т..о., ВКС). Неустойката е нищожна тогава когато е уговорена в противоречие с добрите нрави, в разрив с присъщата обезщетителна и обезпечителна функция на неустойката. Като съдът при преценка за нищожността следва да се води и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.

В конкретния случай, настоящият съдебен състав приема, че така уговорената неустойка се явява нищожна. Това е така, тъй като видно от уговореното в договора за предоставяне на мобилни услуги ответника се е задължил за срок от 24 месеца, считано от м. декември 2013г. да заплаща абонаментна такса в размер на 24,90 лв., срещи задължението на оператора да предостави на ответника мобилните услуги посочен в договора. От събраните по делото доказателства се установява, че договора е прекратен една година по-късно на 29.11.2014г., като за следващите 12 месеца оставащи до края на договора за ответника е съществувало задължението за заплащане на абонаментни вноски в общ размер на 298.80 лв., начислената неустойка за предсрочно прекратяване на договора е в размер на 463,97 лв., т.е. почти два пъти повече от остатъчното задължение по договора, което е разрив с обезщетителната и обезпечителната функция на неустойката и противоречи на добрите нрави, а уговорената неустойка се явява нищожна, тъй като от начина по който е уговорена неустойката следва изводът, че колко по-късно (във времево отношение) бъде прекратен договорът с мобилния оператор, толкова по – голям размер неустойка ще се дължи от потребителя. Ето защо претенцията за заплащане на неустойка се явява неоснователна и като такава следва да се отхвърли.

Предвид изложеното и на основание т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г., постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС издадената Заповед №524 от 14.08.2017 г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 740/2017 г. следва да се обезсили в частта, с която е разпоредено длъжникът М. да заплати на ищеца „М.“ ЕАД сумата над размера от 585,89 лв. до 1049,86 лв. (която разлика представлява вземането за неустойка). Съгласно дадените указания с т.13 на горецитираното тълкувателно решение, компетентен да обезсили заповедта за изпълнение е именно исковият съд. Същото се отнася и до сумата от 43,87 лв. представляваща мораторна лихва за периода от 17.12.2014 г. до 24.07.2017г., доколкото по делото липсват данни да е предявен иск по чл. 422 ГПК за това вземане в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК при постановяване на решенето съдът е длъжен да вземе предвид всички факти от значение за спорното материално право. Търговския регистър воден от Агенция по вписванията е публичен регистър, като фактите публикувани в него са обществено известни. Видно от партидата на дружеството ищец в Търговския регистър през месец май 2018 г. същото е променило своето наименование от „М.“ ЕАД на „А.Б.“ ЕАД. Не е налице правоприемство, тъй като основният индивидуализиращ белег на дружеството ЕИК се е запазило, като промяната е само в наименованието на търговското дружество, което не води до промяна на правния субект, като съдът е длъжен да вземе предвид тази промяна при постановяване на своя краен съдебен акт и да отрази същата в диспозитива на съдебното си решение.

По отношение на разноските:

При този изход на делото и на основание т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС настоящата съдебна инстанция е длъжна да се произнесе по искането за присъждане на разноски в заповедното производство. По делото са представени доказателства за направени разноски в заповедното производство от ищеца в размер на 385 лв., от които 25 лв. ДТ и 183,94 лв.- адвокатско възнаграждение, като са представени доказателства, че същите са реално сторени (л. 8 и л. 11 от заповедното производство. Съобразно уважената част от иска (в размер на 585.89 лв. от предявения размер от 1049,86 лв.) в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за заповедното производство в размер на 116,60 лв.

Относно разноските пред настоящата инстанция и предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за първоинстанционното производство. По делото са представени доказателства за направени разноски в размер на 658,49 лв., от които 25 лв. ДТ, 150 лв. депозит за вещо лице, 180 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение, 303,49 лв. депозит за особен представител, като са представени и доказателства, че разноските са реално сторени. Съобразно размерът на уважената част от иска следва в полза на ищеца да се присъдят разноски за първоинстанционното производство в размер на 367,48 лв.

Мотивиран от изложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗЗД по отношение на С.А.М., ЕГН **********, с адрес ***, че „А.Б.“ЕАД ( с предишно наименование „М.“ ЕАД), ЕИК 13148980, със седалище и адрес на управление ***  е носител на парично вземане в размер на сумата от  585,89 лв. главница по договор за мобилни услуги М3335457 от 28.09.2012 г. и сключен анекс към него от 28.11.2013г. и договор за лизинг от 28.11.2013г. сключени между страните по спора представляваща - представляваща потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги и остатък от лизингови вноски,  ведно със законна лихва от 11.08.2017 г. до окончателното заплащане на сумата, за която сума е издадена Заповед № 524 от 14.08.2017 г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 740/2017 г. по описа на Районен съд- П..

ОБЕЗСИЛВА Заповед № 524 от 14.08.2017 г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 740/2017 г. по описа на Районен съд- П., в частта в която е разпоредено длъжникът С.А.М. да заплати на заявителя  „А.Б.“ЕАД ( с предишно наименование „М.“ ЕАД) сумата над 585,89 лв. до размера от 1049,86 лв. - неустойка по договор за мобилни услуги М3335457 от 28.09.2012 г. и сключен анекс към него от 28.11.2013г., както и в частта за сумата от 43,87 лв. представляваща мораторна лихва за периода от 17.12.2014 г. до 24.07.2017г.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, С.А.М., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на  А.Б.“ЕАД (с предишно наименование „М.“ ЕАД), ЕИК 13148980, със седалище и адрес на управление *** размер на 116,60 лв. – представляваща разноски направени в заповедното производство, както и сумата в размер на 367,48 лв. разноски направени пред настоящата инстанция.

Решението подлежи на обжалване, с въззивна жалба, в двуседмичен срок от съобщаването му на страните, пред Окръжен съд – Пазарджик.

                                                      

РАЙОНЕН СЪДИЯ: