Р   E  Ш   Е   Н   И   Е

 

№ ............... /03.08.2018 г.,

 

гр. Панагюрище

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Районен съдПанагюрище, в проведеното на единадесети юли две хиляди и осемнадесета година публично съдебно заседание, в състав:

 

Районен съдия: Магдалена Татарева

 

при участието на секретаря Иванка Палашева разгледа докладваното от съдията гр.д. № 237/2018 г. по описа на съда

 

Производството е по реда на чл. 439 ГПК

Предявен е иск от „Н.“ ЕООД срещу „К.Щ.“ ООД, с правно основание чл. 439 ГПК, с който се иска да бъде прието за установено, че ищцовото дружество „Н.“ ЕООД не дължи на „К.Щ.“ ООД сумата от 10 210,00 лв., представляваща главница, мораторна лихва в размер на 303,50 лв. за периода от 09.02.2010 г. до 02.12.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.12.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми в полза на ответното дружество „К.Щ.“ ООД на 10.02.2010 г. бил издаден изпълнителен лист в производство по ч.гр.д. № 65/2010 г. по описа на Районен съд – Панагюрище.

В исковата молба се твърди, че на 22.02.2018 г. на управителя на ищцовото дружество била връчена покана за доброволно изпълнение, от която се установявало, че въз основа на изпълнителен лист, издаден на 10.02.2010 г. от Районен съд – Панагюрище в производството по ч.гр.д. № 65/2010 г. на РС – Панагюрище било образувано изпълнително дело № 20178870401796 по описа на ЧСИ рег. № 887 на КЧСИ Д. Д. с район на действие Окръжен съд – Пазарджик. Съгласно ПДИ вземането на взискателя (ответното дружество) възлизало на сумата от 10 210 лв., представляваща главница, мораторна лихва в размер на 303,50 лв. за периода от 09.02.2010 г. до 02.12.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.12.2010 г. до окончателното изплащане на вземането. Според изпълнителния лист, задължението на ищцовото дружество било за сумата от 10 210 лв., представляваща главница, мораторна лихва в размер на 1 157,33 лв. за периода от 01.03.2009 г. до 09.02.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.02.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, както и 568,00 лв., представляващи разноски по делото. Съгласно отбелязването върху изпълнителния лист, по делото била събрана и платена на взискателя (ответното дружество) част от сумата по изпълнителния лист в размер на 1 960 лв., представляващи разноски и част от мораторната лихва. Това било станало по образувано въз основа на същия изпълнителен лист изп.д. № 98 по описа на ЧСИ рег. № 750 на КЧСИ Н.Т. за 2010 г. Последните действия на взискателя (ответното дружество) по това изпълнително дело били извършени на 30.09.2010 г. и представлявали вписване на възбрана под № 748 от 30.09.2010 г. на СВ гр. Панагюрище върху собствен на ищцовото дружество недвижим имот в същия град. Впоследствие изпълнителното дело било преобразувано от ЧСИ Т.Л. под № 2029/2011 г., поради прехвърлянето на архива на ЧСИ Н. Т. на ЧСИ Т.Л.. ЧСИ Л. не предприел действия по принудително изпълнение на вземането по изпълнителния лист, като бил прекратил делото на 13.10.2017 г. на основание чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК, като постановлението за прекратяване не било съобщавано на ищцовото дружество. Твърди се, че от последното изпълнително действие по делото били изминали повече от пет години и правото да се искат нови изпълнителни действия било погасено на 01.10.2015 г. При това положение, образуваното изп.дело № 20178870401796 по описа на ЧСИ Д.Д. било при липса на изпълняемо право на взискателя. 

В законоустановения едномесечен срок е постъпил писмен отговор от ответното дружество. Искът се оспорва като неоснователен. Твърди се, че вземанията по цитирания изпълнителен лист не били погасени по давност. Ответното дружество моли съда да изиска от ЧСИ Т.Л. изпращането и прилагането по настоящото дело на намиращите се при него изпълнителни дела № 20118200402029 и № 20118200402214. Първото изпълнително дело било образувано срещу ищеца по молба на ответника във връзка с процесните вземания, а по второто изпълнително дело ответникът се бил присъединил като взискател, като и по двете изпълнителни дела били извършени изпълнителни действия, прекъсващи погасителната давност.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Районен съд – Панагюрище е сезиран с иск с правно основание чл. 439 ГПК, с който се иска да се приеме за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на сумата от 10 210,00 лв., представляваща главница, мораторна лихва в размер на 303,50 лв. за периода от 09.02.2010 г. до 02.12.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.12.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми в полза на ответното дружество „К.Щ.“ ООД на 10.02.2010 г. бил издаден изпълнителен лист в производство по ч.гр.д. № 65/2010 г. по описа на Районен съд – Панагюрище.

При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от ищеца: изтичане на пет годишен давностен срок за главното вземане, през който период давността не е била прекъсвана или спирана, като за вземането за лихви този срок е три годишен.

Съгласно разпоредбата на чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за  които законът не предвижда друг срок. В конкретния случай се иска да се приеме за установено недължимостта  на сумата в размер на 10210 лв. главница, чийто давностен срок е петгодишен (арг. чл. 110 ЗЗД), както и на сумата в размер на 303,50 лв. – мораторна лихва за периода от 09.02.2010 г. до 02.12.2010г., чийто давностен срок е тригодишен на основание изричната разпоредба на чл. 111 б „в“ ЗЗД, какъвто е и давностния срок на вземането за законната лихва върху главницата. Действително съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност всякога е 5 години, но в конкретния случай видно от данните по делото, процесните вземания не са установени с влязло в сила съдебно решение, а изпълнителният лист е издаден на основание заповед за изпълнение, която няма същото правозасилващо действие на силата на пресъдено нещо.

Съобразно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД  давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В конкретния случай видно от данните по делото вземането е станало изискуемо на 01.03.2009 г., поради което и петгодишния давностен срок за вземането за главница, в случай, че същият не е прекъсван би изтекъл на 01.03.2014г. Мораторната лихва се претендира за периода от 01.03.2009г. 09.02.2010 г., съответно 3 годишната давност би изтекла в период от 01.03.2012-09.02.2013г., в случай че същата не се спре или прекъсне.  Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД с предприемане на принудително изпълнение давността се прекъсва, като текстът на чл. 117, ал. 1 ЗЗД предвижда, че от прекъсването на давността започва да тече нова давност.

Със задължителните разяснения дадени с т. 10 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 ОСГТК, ВКС е посочено кои действия на принудително изпълнения са от естеството да прекъснат давността, а именно: искането да бъде приложен конкретен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебния изпълнител е длъжен да го приложи, но прекъсването е от дата на налагане на способа, насочването на изпълнение чрез налагане на запор, възбрана, присъединяване на кредитор, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на продан. В цитираната точка на тълкувателното решение изрично е посочено, че при прекъсване на давността, нова давност започва да тече от предприемането на последното по време изпълнително действие.

Освен това в т.11 на цитираното тълкувателно решение е прието, че давността не се прекъсва в производство, в което длъжникът не участва, каквото е заповедното производство, тъй като длъжникът би могъл да узнае за производството едва с връчване на поканата за доброволно изпълнение, която покана се връчва в едно друго производство- това за принудително изпълнение, а в случай, че се възрази по реда на чл. 414 ГПК, то се развива едно исково производство, което на самостоятелно основание спира давността.

От приложените по делото, изпълнителни дела, се установява, че с молба от 19.02.2010г. подадена от „К.Щ.“ ООД до ЧСИ Н. Т. е поискано образуването на изпълнително дело, като към молбата е представен изпълнителен лист (издадена на 10.02.2010 г.) за процесното вземане издаден на основание заповед за изпълнение на парично задължение № 35 от 10.02.2010 г. по ч.гр.д. 65/2010 г. по описа на Районен съд – Панагюрище. На основание подадената молба е образувано изп.д. № 20118200402029 при ЧСИ Т.. По делото е изпратена покана за доброволно изпълнение, която е получена от длъжника на 05.03.2010г. В последствие по така образуваното изпълнително дело на 28.09.2010 г. е постановено налагане на възбрана върху недвижим имот собственост на длъжника представляващ петно „В“ в квартал 212, парцел II – общинско обслужване по плана на гр. Панагюрище, представляващо поземлен имот, масивна едноетажна сграда с производствено предназначение със застроена площ 126 кв.м., изградена в груб строеж в УПИ –II обществено обслужване в кв. 212 по плана на гр. Панагюрище. Доколкото налагането на възбрана е от действията по принудително изпълнение прекъсващи давността, то следва да се приеме, че на 28.09.2010г. давността е прекъсната и е започнала да тече нова давност, която изтича на 28.09.2015г. за главното вземане.

По посоченото изпълнително дело не са извършени други действия, които да прекъсват давността. Това е така тъй като макар по делото на 01.10.2010 г. до длъжника да е изпратено съобщение за насрочване на опис на движими вещи, доколкото по изпълнителното делото няма данни такъв да е извършен не следва да се приеме, че има запорирани движими вещи собственост на длъжника. Запорът на движимите вещи не е наложен и с получаване на съобщението за описа, тъй като в него не са посочени вещите, срещу които се насочва изпълнението (арг. чл. 450, ал. 2 ГПК). В самото съобщение е посочено запор на МПС-та, което не следва да се приеме като индивидуализиране на вещите предмет на запора. Настоящата съдебна инстанция приема, че и молбата от 25.11.2011г. подадена от взискателя за проучване на имуществото на длъжника не е от естеството да прекъсне давността, доколкото в същата не е посочен конкретен изпълнителен способ (арг. т. 10 цитираното тълкувателно решение).

По настоящото гражданското дело е приложено и изпълнително дело №20118200402214 по описа на ЧСИ Т.Л.. Посоченото изпълнително дело е образувано по повод на молба от 05.05.2010 г. от взискателя „П.“ ЕООД срещу длъжник „Н.“ ЕООД. По това изпълнително дела са предприети следните действия по изпълнение: на 28.09.2010 г. е наложена възбрана върху недвижи имот собственост на длъжника представляващ петно „В“ в квартал 212, парцел II – общинско обслужване по плана на гр. Панагюрище, представляващо поземлен имот, масивна едноетажна сграда с производствено предназначение със застроена площ 126 кв.м., изградена в груб строеж в УПИ –II обществено обслужване в кв. 212 по плана на гр. Панагюрище – идентичен с имота, върху който е наложена възбрана по образуваното от ответника изпълнително дело. На 04.11.2011 г. длъжникът „Н.“ ЕООД е получил съобщение, с което съдебният изпълнител го е уведомил, че налага запор върху три описани в запорното съобщения автомобила собственост на длъжника, като на основание чл. 450, ал. 2 ГПК, от този момент запорът се счита за наложен, а съгласно изричните указания на посоченото по-горе тълкувателно решение, това действие е от тези прекъсващи давността. По изпълнителното дело е приложена молба от ответника „К.Щ.“ ООД, с която на основание чл. 456, ал.1 ГПК е направено искане за присъединяване на взискателя по изпълнителното дело, като към молбата е приложено удостоверение съдържащо размерите на неудовлетоврения остатък от вземането на взискателя. По изпълнителното дело няма изричен акт на съдебния изпълнител, с който да се произнесе по молбата на „К.Щ.“ ООД, но това не води до неприемане на взискателя като присъединен кредитор по делото. Това е така, тъй като за присъединяването на кредитор във вече образувано изпълнително производство срещу същия длъжник законът не изисква изричен акт на съдебния изпълнител. Достатъчно е кредиторът да е отправил писмена молба по вече образуваното изпълнително производство, с която да предявява искане за присъединяване, и да е представен годен за изпълнение изпълнителен титул или удостоверение от съдебния изпълнител, какъвто е настоящият случай. Целта на присъединяването е да се удовлетвори присъединеното вземане от същия имуществен обект, върху който е насочено изпълнението по висящия изпълнителен процес, като присъединеният взискател се ползва от извършените преди и след присъединяването изпълнителни действия (така и в Решение от 11.01.2008 г. по в. гр. д. № 1214/2007 г. на ОС - Велико Търново и Определение № 184 от 16.09.2005 г. по в. ч. гр. д. № 438/2005 г., ГО на ВтАС).

Неоснователно е и възражението на ищеца, че не следва да се приема, че ответникът е присъединен взискател по делото, тъй като видно от данните самото изпълнително дело до присъединения взискател не са изпращани никакви съобщения и книжа. Това е така тъй като съгласно изричното правило на разпоредбата на чл. 457, ал. 3 ГПК, в която разпоредба са посочени последиците от присъединяването е посочено, че съобщенията и призоваванията се извършват само до първоначалния взискател.

За  пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и да не се приемат горните правни съждения, то ответникът по настоящото гражданско дело следва да се приеме за присъединен по право взискател на основание чл. 459 ГПК. В посочената разпоредба е предвидено присъединяване по право на кредитор с обезпечен иск, но в съдържанието на ал. 1 не е поставено ограничение само относно възбраните наложени в обезпечителен процес по време на висящ исков процес или на бъдещ иск. На още по- силно основание присъединяването по право на кредиторите с наложени възбрани по време на изпълнителни производства следва да се присъединяват по право, тъй като изпълнителният процес възниква след издаден изпълнителен лист на основанията посочени в чл. 404 ГПК, като щом законодателят допуска присъединяване по право на кредитори, които не разполагат с изпълнителен лист, съдебно решение или заповед за изпълнение, ( каквито са кредиторите с допуснати обезпечения в обезпечително производство), на още по-силно основание присъединяването важи за кредитори които разполагат с изпълнителен лист, съдебно решение или заповед за изпълнение (така и в „Българско гражданско процесуално право“ издателство „Сиела“ 2012г. стр. 1120). В конкретния случай по изпълнително дело образувано по молба на „П.“ ЕООД изпълнението е насочено чрез налагане на възбрана срещу имот, по който има наложена възбрана в полза на „К.щ.“ ООД по изпълнително дело образувано по негова молба. Ето защо дори и да се приеме, че ответното дружество не следва да се счита за присъединен взискател поради липсата на изричен акт на съдебния изпълнител, то той следва да се счита за присъединен по право взискател, за което не е необходимо изричен акт на съдебния изпълнител. Предвид всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че ответникът е надлежно присъединен кредитор по изп. дело №20118200402214 по описа на ЧСИ Т.Л., като изпълнителните действия извършвани по същото, прекъсват давността и за вземането на кредитора – „К.щ.“ ООД.

След присъединяване на взискателя „К.щ.“ООД, последното изпълнително действие, прекъсващо давността извършено по изпълнителното дело е Разпореждане на съдебния изпълнител от 12.07.2013 г., с което е насрочена публична продан на МПС собственост на длъжника –ищец.

Следва да се посочи, че с подадената от „П.“ ЕООД  на 23.09.2013 г.   с молба за насрочване на опис на недвижим имот индивидуализиран в молбата, собственост на ищеца- длъжник не е прекъсната давността, тъй като съгласно т. 10 на ТР №2/2013г. ОСГТК, ВКС с молбата, с която се иска да бъде приложен определен изпълнителен способ се прекъсва давността, защото съдебния изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на самото действие за принудително изпълнение. В конкретния случай обаче действия от съдебния изпълнител не са предприети, тъй като не са внесени дължимите такси от взискателя по изпълнителното производство.

Предвид посоченото по-горе, че последното прекъсване на давността за процесните вземания е на 12.07.2013 г., то 5 годишната давност на вземането за главница в размер на 10210 лв. изтича на 12.07.2018 г., а за вземането в размер на 303,50 лв. – лихва за периода от 09.02.2010 г. до 02.12.2010 г. 3 годишната давност изтича на 12.07.2016 г. Исковата молба на основание, която е образувано настоящото производство е депозирана на 08.03.2018 г., като към нея е приложена покана за доброволно изпълнение и справка от Служба по вписванията по лице, от която се установява, че върху недвижим имот собственост на длъжника в полза на ответника е наложена възбрана на 02.05.2018 г. Това се установява, от приложеното с исковата молба доказателство, представено от ищеца – покана за доброволно изпълнение, от която е видно, че има наложена възбрана върху имот на ищеца и справка от служба по вписванията за лице, което представлява признаване на неизгоден за него факт. С налагането на възбрана, отново е прекъсната давността, към този момент (05.02.2018 г.) обаче е било погасено по давност единствено вземането за лихви. Относно вземането за законна лихва върху главницата от 10210 лв. за периода от 03.12.2010 г. до окончателното изплащане на вземането следва да се посочи, че давността на вземанията за лихви е всякога три години, без значение дали лихвата е законна, мораторна или възнаградителна лихва. Предвид, това че давността е прекъсната с налагане на възбраната на 05.02.2018 г., то се дължи законна лихва за период от 05.02.2015 г. (три години назад) до окончателното изплащане на вземането, като вземането за законна лихва за периода от 03.12.2010 г. до 04.02.2015 г. върху главницата от 10210 лв. е погасено по давност.

Ето защо предявеният иск се явява основателен за сумата в размер на размер на 303,50 лв. – представляваща  лихва за периода от 09.02.2010 г. до 02.12.2010 г. и за законна лихва върху главницата от 10210 лв. за периода от 03.12.2010 г. до 04.02.2015 г., за която част следва да се уважи, като за вземането в размер на  главница в размер на 10210 лв., за което вземане е издадено изпълнителен лист от 10.02.2010 г. по ч.гр.д. № 65/2010 г. по описа на Районен съд- Панагюрище.

По отношение на искането за освобождаване на внесената от ищеца гаранция в размер на 1050 лв., съдът счита, че следва да остави същото без уважение, тъй като по делото все още не е постановено влязло в сила решение, за да се прецени дали би била налице хипотезата на чл. 403, ал. 1 ГПК или гаранцията да бъде върната на ищеца при изцяло уважен иск. Едва след влизане в сила на окончателен съдебен акт по делото съдът ще се произнесе по искането за връщане на внесената гаранция с оглед допуснатото по делото обезпечение.

Съгласно т. 3 от тълкувателно решение № 6 от 23.10.2015 г. по тълкувателно дело № 6 от 2014 г. на ОСГТК, ВКС, актът с който съдът се произнася по искане за освобождаване на гаранция не подлежи на обжалване, тъй като не попада в нито една от хипотезите на чл. 274 ГПК.

По отношение на разноските:

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените по делото разноски, съразмерно с уважената част от иска които са претендирани в размер от 1300 лв.- адвокатско възнаграждение и 425 лв. държавна такса.  В преклузивния срок процесуалният представител на ответника е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на уговорения адвокатски хонорар.

 Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, когато заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази част, но не по- малко от минималния определен размер съобразно чл. 34, ал. 1 Закона за адвокатурата във вр. с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който в конкретния случай съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата е в размер на 845,40 лв.

Съгласно трайно установената съдебна практика правната сложност е предпоставена от броя и основанието на исковете, вида и обхвата на противопоставените възражения на ответника, съдържанието и броя на въведените в спора факти и обстоятелства от всяка от страните, правните институти, приложими при разрешаването на спора, относима задължителна съдебна практика, а фактическата – от необходимите за доказване и обосноваване тезите на страните процесуални действия, в съответствие с въведените за относими факти и обстоятелства, вкл. необходимите за преодоляване защитата на противната страна процесуални действия и продължителността на производството. В конкретният случай, настоящият съдебен състав счита, че делото не се отличава с по -висока фактическа и правна сложност от тази за съответния вид дела, по делото са проведени общо три открити съдебни заседания, по делото е събран единствено писмен доказателствен материал- копия на изпълнителни дела, с който страните по делото са запознати, тъй като са страни и в самите изпълнителни производства, освен това спорните между страните факти и обстоятелства са малко на брои. Следователно, фактически осъществилите се, необходими процесуални действия, наред с изначално очакваното съдържание на правния спор, с оглед предмета му и основанието на иска, както и съдържанието на защитата в съответната фаза на съдебното производство не обосновават извода за присъждане на адвокатски хонорар над предвидения в Наредбата № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Предвид изложеното съдът счита, че на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на минималния предвиден в Наредбата в размер на 845,40 лв.

Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 36,66 лв. – представляваща разноски направени пред настоящата инстанция, от които 24,40 лв. – възнаграждение за един адвокат, съобразно уважената част от иска и 12,26 лв.- заплатена държавна, доколкото същите са своевременно поискани, като са представени доказателства, че са реално сторени 9договор за правна защита и съдействие л. 4 от делото.

Ответникът не е поискал присъждане на разноски.

Мотивиран от изложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 439 ГПК, че Н.“ ЕООД ЕИК 112585064 със седалище и адрес на управление:*** НЕ ДЪЛЖИ на „К.щ.“ ООД с ЕИК:112041269 със седалище и адрес на управление:*** сумата в размер на 303,50 лв. – представляваща  лихва за периода от 09.02.2010 г. до 02.12.2010 г., както и  законна лихва върху главницата от 10210 лв. за периода от 03.12.2010 г. до 04.02.2015 г., поради погасяването им по давност, за които сума е издаден изпълнителен лист от 10.02.2010 г. по ч.гр.д. № 65/2010 г. по описа на Районен съд- Панагюрище.

ОТХВЪРЛЯ искът предявен от „Н.“ ЕООД, с правно основание чл. 439 ГПК, с който иска да се приеме за установено между страните, че ищецът  не дължи на ответника -„К.щ.“ ООД сумата в размер на 10210 лв. –главница, ведно със законната лихва от 05.02.2015 г. до окончателното заплащане на сумата, за което вземане е издадено изпълнителен лист от 10.02.2010 г. по ч.гр.д. № 65/2010 г. по описа на Районен съд- Панагюрище

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „К.щ.“ ООД с ЕИК: 112041269 със седалище и адрес на управление:***, да заплати на  Н.“ ЕООД ЕИК 112585064 със седалище и адрес на управление:***  сумата в размер на 36,66лв. - разноски направени пред настоящата инстанция.

Оставя без уважение искането на „Н. „ЕООД за връщане на внесената по делото гаранция в размер на 1050лв. за допускане на обезпечение по настоящия иск.

Решението в частта, с която е оставено без уважение искането за връщане на гаранция има характера на определение и не подлежи на обжалване. В останалата част решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок, от  връчването му на страните, пред Окръжен съд – Пазарджик, с въззивна жалба.

 

 

                                                                 РАЙОНЕН СЪДИЯ: