Р   E  Ш   Е   Н   И   Е

 

№ ............... /24.07.2019 г.,

 

гр. Панагюрище

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Районен съд – Панагюрище, в проведеното на петнадесети юли две хиляди и деветнадесета година публично съдебно заседание, в състав:

 

Районен съдия: Магдалена Татарева

 

при участието на секретаря Параскева Златанова разгледа докладваното от съдията гр.д. № 1007/2018 г. по описа на съда

Производството по делото е по чл. 422 ГПК във вр, с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК, както и чл. 86 ЗЗД

Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД предявени от „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК 203670940 срещу Г. Б. И. ЕГН **********, за приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1500 лв., представляващи неизплатена главница по договор за паричен заем № 5338535 от 21.02.2017 г., 262,92 лв.  - договорна лихва за периода от 23.03.2017 г. до 18.11.2017г., 614,70 лв.- такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредита за периода от 23.03.2017 г. до 18.11.2017.; 614,70 лв.- неустойка за периода от 23.03.2017 г. до 18.11.2017; 116,36 лв. – обезщетение за забава за периода от 24.03.2017 г. до дата подаване заявлението в съда, 175,00 лв. – такса за разходи за събиране на просрочени вземания; 70лв. - такса разходи за дейност на служител, които вземания са прехвърлени на ищеца въз основа на рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 22.01.2013 г. и приложение 1 от 02.11.2017 г. . към него, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 671/2018 г. по описа на Районен съд - Панагюрище.

Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: Между ответника и „Вива кредит“ ООД  на 21.02.2017 г. е сключен договор за паричен заем  № 5338535, по силата на който дружеството е предоставило на ответника сума пари в размер на 1500,00 лева. Твърди се, че подписвайки договора за кредит, кредитополучателят  е удостоверил, че е получил от кредитора заемната сума, като се е задължил да върне на кредитодателя ведно с договорната лихва в сроковете и при условията, посочени в договора и приложимите Общи условия, а именно на 9 равни месечни вноски, всяка в размер на 262,92 лв. с падеж на последната -18.11.2017 г. сумата в размер на 1762,92 лв. Твърди се, че съгласно клаузите на сключения договор, при забава на плащането на погасителна вноска по договор за предоставяне на паричен заем, на четвъртия и осемнадесетия ден забава Заемателят дължи на Кредитора заплащането на 10,00 лв., а на единадесетия и двадесет и петия ден забава Заемателят дължи на Кредитора заплащането на 15,00 лв., като максималният размер на начислените разходи не може да превишава 75,00 лв. за заемни суми в размер на 300,00 лв., 125,00 лв. за заемни суми в размер на 400,00 лв. и 175,00 лв. за заемни суми от 500,00 лв. до 1 500,00 лв. Сумите се начисляват за да покрият направените разходи от страна на Заемодателя за провеждане на телефонни разговори, изпращане на писмени покани и електронни съобщения за събирането на просрочените вземания,На основание цитираните по-горе разпоредби на длъжника е начислена такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 175,00 лв. Също така, страните са договорили, че при забава на плащането на която и да е погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва по заема, е повече от 57 календарни дни, на петдесет и осмия ден забава Заемателят дължи на Заемодателя заплащането на еднократна сума в размер на 70,00 лева, представляваща направените разходи за събиране на просрочените вземания, включващи ангажиране дейността на лице/служител, което осъществява и администрира дейността по събиране на вземането. На това основание на длъжника е начислена такса разходи за дейност на служител в размер на 70,00 лв. Съгласно клаузите на договора, Заемателят се е задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на Заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно - поръчител физическо лице, което да представи на Заемателя бележка от работодателя си, издадена не по- рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи на безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000,00 лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР или да има кредитна история със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател ИЛИ валидна банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, която да е валидна за целия срок на договора за заем. Излага се, че предвид обстоятелството, че Заемателят не е представил на Заемодателя нито едно от договорените обезпечения, съгласно уговореното от страните, на същия е начислена неустойка за неизпълнение в размер на 614,70 лева, която страните са постигнали споразумение да бъде разсрочена на 9 равни вноски, всяка в размер на 68,30 лева, дължими на падежните дати на погасителните вноски по договора за заем. Подписвайки договора за кредит, Заемателят е заявил, че преди подписване на договора е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документите за одобрение на паричния заем, предоставяна от кредитора, за която допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, Заемателят дължи такса в размер на 614,70 лв., която страните са постигнали споразумение да бъде разсрочена на 9 равни вноски, всяка в размер на 68,30 лева, включени са в размера на всяка погасителната вноска и се дължи на падежните дати на погасителните вноски. Така, погасителната вноска, която следва да заплати Заемателя е в размер на 332,48 лева, която включва вноската по кредита, вноската по неустойката и вноска по таксата за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит. Освен това се твърди, че с подписване на договора, страните са постигнали съгласие, че при забава за плащане на някоя от погасителните вноски, уговорени в договора, Заемателят дължи законна лихва за забава за всеки ден забава. На длъжника е начислена лихва за забава за периода от 24.03.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда. Общия размер на начислената лихва е 116,36 лева, който е съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска.

В исковата молба се излага, че на 22.01.2013 г. е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) на основание чл. 99 от ЗЗД и приложение 1 към него от 02.11.2017 г. между „А.з.с.н.в.” ЕАД, и „Вива Кредит“ ООД , по силата на който вземанията на „Вива кредит“ ООД  по отношение на Г.И. произтичащи от договор за паричен заем № 5338535 и а прехвърлени на дружеството – кредитор. Излага се, че длъжникът следва да се счита за надлежно уведомен за извършената цесия с връчване на исковата молба за отговор. Предвид всичко изложено се моли за уважаване на исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който заявява, че искът недопустим, тъй като липсва активна легитимация на ищеца, доколкото не се установява цесията е съобщена на длъжника, а особения представител назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК няма представителна власт да получава волеизявления относно материалното правоотношение. Сочи се, че от представеното към исковата молба приложени 1 към договора за цесия не се установява същото да е подписано от лице с представителна власт. Освен това се излага, че в договорът за потребителски кредит съдържа неравноправни клаузи, недействителен е тъй като няма погасителен план, противоречи на добрите нрави няма обявяване на предсрочната изискуемост, тъй като няма покана отправена до длъжника съобразно клаузите на договора. Твърди се, че лихвата е нищожна, каквато се явява и уговорената неустойка. Неоснователна е и претенцията за заплащане на суми за събиране на задълженията, тъй като няма изрична уговореност за това. Поради което исковете се явява недопустими и неоснователни.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Районен съд-Панагюрище е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр, с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК, както и чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.

Предявените искове са процесуално допустими, тъй като същите са предявени в законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото видно от данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя – ищец на 02.11.2018 г., а исковата молба е подадена на 30.11.2018 г. (п.кл.) от заявителя по заповедното производство.

От приложен по делото договор за паричен заем Вивакредит План 14 и 30 № 5338535 от 21.02.2017г. сключен между „Вива Кредит“ ООД и Г.И. се установява, че между страните е сключен договор по силата, на който „Вива Кредит“ ООД е предоставил на ответника сумата в размер на 1500 лв., която ответникът се задължил да върне на 9 месечни вноски, последната с падеж 18.11.2017 г., всяка в размер на 264,18 лв. Уговорен е фиксиран лихвен процент 40,30 %, годишен лихвен процент на разходите 49,46 %. Уговорено е връщането на сумата от 2377,62 лв.- получена заемна сума, възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане.

По делото е приложен Рамков договор за продажна и прехвърляне на вземания (цесия) от 22.01.2015 г. сключен между „Вива Кредит“ ООД – цедент и „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД цесионер, по силата, на който продавачът е прехвърлил на купувача- ищец вземанията си посочени в Приложение 1 към  договора.

От приложено по делото Приложение № 1 от 02.11.2017 г. към договор за продажба на вземания (цесия) между „Вива Кредит“ ООД и „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД се установява, че на цесионера е прехвърлено и процесното вземане, в общ размер на 3237,32лв., по което длъжник е ответникът.

До длъжника е изпратено уведомление на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като видно от приложена обратна разписка (л. 18  от делото) се установява, че ответникът не е открит и не е уведомен за извършеното прехвърляне на вземането, на основание чл. 99, ал.3 ЗЗД, като от ищецът твърди, че това уведомяване е станало с връчване на исковата молба за отговор на ответника съобразно константната съдебна практика.

По делото е допусната и изготвена съдебно-счетоводна експертиза от заключението на, която се установява, че на ответника е предоставена сума в размер на 1500 лв., като от така предоставената сума на ответника същият не е направил нито едно плащане за погасяване на задължението си. В своето заключение вещото лице сочи, че общият размер на начислените по договора лихви, неустойки и такси надвишават 15,38 пъти размера на законната лихва.   Ценено съобразно правилата на чл. 202 ГПК съдът дава вяра на заключението на вещото лице, доколкото същото е обективно, компетентно изготвено и с него са дадени обосновани и пълни отговори на всички задачи поставени по делото.

При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от ищеца, като е негова доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от които се ползва- валиден договор за цесия, по който е съобщено на длъжника за станалото прехвърляне на вземането му, валиден договор за кредит  № 5338535, по който е предоставена на ответника сума пари и нейния размер; настъпила изискуемост на задължението и размер на дължимата главница; че по силата на договора ответникът е поел задължение за заплащане на сумата от 614,70 лв. – такса експресно разглеждане и падежа на същата, изпълнение на задълженията на кредитора, произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, наличието на погасителен план с минимално изискуемо съдържание съобразно ЗПК, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят; индивидуалното договаряне на условията по договора, както и да обосноват договарянето на размера на лихвите, неустойката и останалите разходи (такси).

Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

От данните по делото се установява, че между „Вива Кредит“ ООД и Г.И. е сключен договор за паричен заем Вивакредит План 14 и 30 № 5338535 от 21.02.2017г, по силата, на който търговското дружество е предоставило на ответника сумата в размер на 1500лв., а същият се е задължил да я върне на 9 месечни вноски, в срок до 18.11.2017г. Уговорен е между страните фиксиран лихвен процент и годишен процент на разходите. Предвид изложеното, съдът приема, че между ответника и „Вива Кредит“ ООД са възникнали правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят разходи по договора за кредит е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при искове, при които съдът следи служебно за интересите на някой от страните, какъвто е настоящият случай съдът следи служебно, а освен това в конкретния случай е направено изрично възражение от ответника в отговора на исковата молба. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който изисква в гражданските правоотношения да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. В конкретния случай по делото не се събраха доказателства, макар изрично дадените от съда указания с определението, с което е изготвен проекто-доклада, които да обосноват договарянето на общия размер на начислените лихви, неустойки и такси, които надвишават размерът на законната лихва повече от 15 пъти. Този факт сам по себе си е основание да се приеме, че принципът на добрите нрави е нарушен, като уговорките за заплащане на посочените разходи – лихви, такси и неустойки са в противоречие на принципа за добрите нрави. Ето защо възражението на ответника в отговора на исковата молба основателно, поради което кредитополучателят И. дължи връщане единствено на главницата по процесния договора за кредит в размер на 1500 лв.

Освен изложеното, в случай, че горните разсъждения не се споделят от въззивната инстанция, следва да се посочи, че е основателно се явява и възражението на ответника направено с отговора на исковата молба, че процесният договор е недействителен, тъй като няма погасителен план. Както бе посочено по-горе процесния договор попада по приложното поле на ЗПК разпоредбата на чл. 11 ЗПК предвижда минимално необходимото съдържанието, което следва да има договорът за потребителски кредит, като разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК предвиждат, че в договора за потребителски кредит следва да са посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи. От друга страна разпоредбата на чл. 22 ЗПК, предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 договорът за потребителски кредит е недействителен, а когато договорът е недействителен потребителят дължи връщане на чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита (арг. чл. 23 ЗПК).

В конкретния случай, видно от представени по делото договор за паричен заем Вивакредит План 14 и 30 № 5338535 от 21.02.2017г, страните са постигнали съгласие търговското дружество да предостави на ответника сумата в размер на 1500 лв., а същият се е задължил да я върне на 9 месечни вноски, в срок до 18.11.2017 г. всяка в размер на 264,18 лв., като не е посочено при заплащане на всяка погасителна вноска каква част от главницата, лихвите и останалите такси се погасява, не е посочено как се образува всяка погасителна вноска – каква част от нея е главница, лихви и разноски, а е посочен единствено общия размер на вноската, като дори не е посочен размерът на незаплатената главница, не е посочено каква част от месечните вноски е възнаградителна лихва. Погасителен план съдържащ изискуемите от закона реквизити е представен с в последното по делото о.с.з. ( л. 40 от делото), като не са представени доказателства този погасителен план да е станал известен на кредитополучателя при сключване на договора за потребителски креди (същият е подписан единствено от представляващ ищеца). Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че липсва погасителен план съдържащ изискуемите от закона реквизити. Законът за потребителския кредит цели защита на икономически по-слабата страна, поради което с императивни материалноправни норми е посочено минимално необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, с цел отнапред дадена яснота на потребителя относно условията, при които се сключва договора. От данните по делото не може да се приеме, че в конкретния случай потребителят- ответник в пълна степен е бил запознат с условията на договора. Липсата на погасителен план води до недействителност на сключения договор за заем, арг. чл. 22 ЗПК. Изводът за недействителност на договора, който потребителят е сключил следва да се основава на интереса на потребителя с оглед на защитата на правата, предоставени му от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., като съдът е длъжен служебно, без довод на страните,  следи за съответствието на договор сключен с потребител с императивните правила защитаващи неговите интереси, а освен това, в конкретния случай, такова възражение е въведено още с отговора на исковата молба. Ето защо ответникът дължи единствено връщане на чистата стойност на отпуснатия му кредит в размер на 1500 лв., доколкото от ССчЕ се установява, че от ответника не са правени никакви плащания за погасяване на задължението му.

По отношение на възражението за недействителност на цесията, доколкото е съобщена единствено на особения представител на ответника, съдът намира следното:

Константната съдебна практика на Окръжен съд- Пазарджик обективирана в Решение № 249 от 01.07.2019 г. по в.гр.д. № 368/20019 г., Решение № 183 от 22.05.2019 г. по в.гр.д. № 191/2019 г. по описа на съда и др. приема, че длъжникът се счита за надлежно уведомен, когато цесията е съобщена на особения му представител назначен по реда на чл., 47, ал. 6 ГПК, тъй като той не следва да черпи права от своето недобросъвестно поведение (особен представител му е назначен, тъй като длъжникът не може да бъде намерен), като втори аргумент се сочи приложение по аналогия на практиката на ВКС по отношение валидността на уведомяването на особения представител за настъпила предсрочна изискуемост. 

Посочените доводи не се споделят от настоящия съдебен състав, тъй като без съмнение нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е императивна правна норма, която предвижда, че за да произведе действие цесията е необходимо уведомлението за цесията да е достигнало до длъжника. Законодателят не е предвидил уведомяването на длъжника да става по конкретен, специален начин, поради което същото следва да се счита надлежно извършено, дори да е получено за пръв път с исковата молба. В съдебно производство, обаче, в което на ответника-длъжник е назначен особен представител по реда на чл. 47, ал.6 ГПК, длъжникът не се представлява от упълномощен представител, който би могъл да доведе до знанието на ответника всички относими към спорното право факти, включително знанието за извършената цесия. Връчването на особен представител не би могло да се приравни, нито на връчване на ответника (поради невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията), нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия, доколкото връзката с клиента му се предполага. Представителната власт на особения представител спрямо отсъстващата страна, произтича от акт на съда, с който е назначен той, като приложение намират правилата на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която се свързва с общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК  -  (в този смисъл и мотивите на т. 6 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.20013 г. по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК, ВКС), която представителна власт е ограничена, арг. чл. 29, ал. 5 ГПК, което води до извода, че особеният представител не притежава пасивна представителна власт да приема волеизявления свързани с промяна в материалното правоотношение. Освен това в мотивите на т. 7 на посоченото тълкувателно решение е направено ясно разграничение на фигурата на особения представител и страната, която той представлява. Върховните съдии поставят ясно разграничение между особения представител назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК и страната, която той представлява, като извеждат извода, че не би следвало той да бъде задължен да заплаща дължимата от страната държавна такса – задължена е страната, а не той, който има едно по-особено положение на процесуален представител, поради което е наименуван „особен“. Релевантен се явява въпросът, как тогава би могъл особеният представител да доведе до знанието на страната съобщението за цесията и съответно как цесията ще породи действие за длъжника. В този смисъл и Решение № 74 от 27.07.2017 г. постановено по в.т.д.№ 154/2017 г. на Бургаския апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 567 от 18.09.2018 г. по т.д. №3153/2017г. на Първо т.о. ВКС. Освен това, лиспва основание по аналогия да бъде приложена цитираната от Окръжнен съд - Пазарджик практика на ВКС относно уведомява за настъпила предсрочна изискуемост. Аргумент в полза на казаното е, че обявяването на предсрочна изискуемост представлява изменение на договора сключен между страните, в който страните са постигнали съгласие при настъпване на определени обстоятелства да възникне потестативно право в полза на кредитора за промяна срока на договора. С договора за цесия, обаче, се променя една от страните по материалното правоотношение - кредитора, която промяна не зависи от настъпването на обективни факти предвидени в договора сключен между страните, респ. наличието на конкретни уговорки постигнати от страните. Законодателят е създал императивна материалноправна норма, която поставя изискване относно действието на договорът за цесия както за длъжника, така и за всички трети лица, каквато императивна материалноправна норма не съществува относно предсрочната изискуемост. Всичко посочено води до извода, че не следва да се прилага по аналогия решениета на ВКС по отношение на предсрочната изискуемост, доколкото двата института – този на предсрочната изискуемост и този на цесията притежават множество разлики, изключващи аналогията.

Освен това следва да се посочи, че изискването за съобщаване на цесията на длъжника има още една функция – цесионерът да е сигурен, че вземането не е цедирано на трето лице. Възможно е един кредитор да е прехвърли вземането си по отношение на длъжника на няколко лица, като конкуренцията между правата на новите кредиторите се урежда с правилото, че титуляр на вземането е цесионерът, за който е съобщено най-напред на длъжника, арг. чл. 99, ал. 4 ЗЗД (първият по време е пръв по право). Тогава, когато съобщението за цесията се изпраща на длъжника с исковата молба, която искова молба се получава от особения представител, същият няма как да е уведомен за останалите извършени цесии (едва ли един и същ особен представител ще е назначен на длъжника по всички образувани съдебни производства). В тези случаи особеният представител е лишен от възможността да направи възражение (у него липсва знание за останалите съдебни производства и извършени цесии), а резултатът е наличие на изпълнителни основания в полза на няколко кредитори за едно и също задължение на длъжника.

Въпреки изложените доводи, първоинстанционният съд е длъжен да се съобрази с константната практиката на своята въззивна инстанция обективирана в посочените по-горе съдебни решения, поради което следва да се приеме, че неоснователно се явява възражението на ответника за липса на породено действие на цесията спрямо длъжника.

Предвид изложеното ищецът е материално легитимиран носител на парично вземане спрямо ответника в размер на 1500 лв., представляваща остатъкът от чистата стойност по предоставения договор за паричен заем Вивакредит План 14 и 30 № 5338535 от 21.02.2017г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба – 02.08.2018 г. до окончателното изплащане на същата, до който размер предявените искове се явяват основателни и доказани и следва да се уважат, а останалите искове следва да се отхвърлят.

За пълнота на решението следва да се посочи, че съгласно дадени задължителни за съдилищата указания с т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г., постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС при отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК заповедта за изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване, това е така тъка то в разпоредбата на чл.422, ал.3 ГПК е посочена последицата при отхвърляне на иска за установяване съществуването на вземането – изпълнението се прекратява. При издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК тази последица не настъпва, тъй като изпълнение не се провежда до влизане в сила на заповедта на изпълнение. Отхвърлянето на иска за установяване на съществуването на част от вземането препятства влизането в сила на заповедта за изпълнение съгласно чл. 416 ГПК. Ако не е образувано изпълнително производство, решението за отхвърляне на установителния иск е пречка за образуването му. Ако изпълнително производство е образувано, то същото подлежи на прекратяване на основание чл. 422, ал. 3 ГПК. Ето защо в настоящият случай, макар предявените искове да се явяват частично неоснователени и като такива следва да се отхвърлят, то издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 461 от 06.07.2018 г. по ч.гр.д. № 671/2018 г. по описа на Районен съд – Панагюрище не следва да се обезсилва.

При този изход на делото и на основание т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС настоящата съдебна инстанция е длъжна да се произнесе по искането за присъждане на разноски в заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 Закона за правната помощ и съобразно предвиденото в чл. 26 Наредбата за заплащане на правната помощ възнаграждението следва да бъде определено в размер на 50 лв. и заплатена държавна такса в размер на 67,07 като съобразно уважената част от иска (в размер на 1500 лв. от предявения размер от 3353,68 лв.) в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за заповедното производство в размер на 52,36 лв.

Относно разноските пред настоящата инстанция и предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 Закона за правната помощ и съобразно предвиденото в чл. 25, ал. 1 Наредбата за заплащане на правната помощ възнаграждението следва да бъде определено в размер на 100 лв. и заплатена държавна такса- 292,93 лв. и 300,00 лв.- възнаграждение за особен представител и 200 лв.- депозит за вещо лице, като съобразно уважената част от иска (в размер на 1500 лв. от предявения размер от 3353,68 лв.) в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за първоинстанционното производство в размер на 399,38 лв.

Мотивиран от изложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79ЗЗД във вр.с чл. 9 ЗПК по отношение н.Г. Б. И. ЕГН **********, с адрес ***, че „А.з.с.на в.” ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление ***, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис № 4, е носител на парично вземане в размер на сумата от 1500 лв., представляващи неизплатена главница по договор за паричен заем № 5338535 от 21.02.2017 г., сключен между „Вива кредит“ ООД и Г.И., което вземане е прехвърлено на ищеца – „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, по силата на договор за цесия от 22.01.2013 г. и Приложение № 1 към него от 02.11.2017г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба- 02.08.2018 г. (арг. чл. 422, ал. 1 ГПК) до окончателното изплащане на същата, за които суми е издадена Заповед № 461 от 06.08.2018г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 671/2018 г. по описа н.Районен съд- Панагюрище.

ОТХВЪРЛЯ предявените от А.з.с.на в.“ ЕАД ЕИК 203670940, срещу Г. Б. И. ЕГН ********** искове за приемане на установено, по отношение на ответника, че ищецът е носител на парично вземане в размер на сумата от 262,92 лв.  - договорна лихва за периода от 23.03.2017 г. до 18.11.2017г., 614,70 лв.- такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредита за периода от 23.03.2017 г. до 18.11.2017.; 614,70 лв.- неустойка за периода от 23.03.2017 г. до 18.11.2017; 116,36 лв. – обезщетение за забава за периода от 24.03.2017 г. до дата подаване заявлението в съда, 175,00 лв. – такса за разходи за събиране на просрочени вземания; 70лв. - такса разходи за дейност на служител, които вземания са прехвърлени на ищеца въз основа на рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 22.01.2013 и приложение 1/02.11.2017 г. към него, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 671/2018 г. по описа на Районен съд – Панагюрище.

ОСЪЖДА, н.основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, Г. Б. И. ЕГН **********  да заплати н.А.з.с.на в.“ ЕАД ЕИК 203670940 сумата в размер на 52,36 лв. – представляваща разноски направени в заповедното производство, както и сумата в размер на 399,38 лв. разноски направени пред настоящата инстанция.

 Решението подлежи на обжалване, с въззивна жалба, в двуседмичен срок от съобщаването му на сраните, пред Окръжен съд – Пазарджик.

 

                                                       РАЙОНЕН СЪДИЯ: