Р   E  Ш   Е   Н   И   Е

 

№ ............... /31.05.2019 г.,

 

гр. Панагюрище

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Районен съд – Панагюрище, в проведеното на двадесет и седми май две хиляди и деветнадесета година публично съдебно заседание,  в състав:

 

Районен съдия: Магдалена Татарева

 

при участието на секретаря Параскева Златанова разгледа докладваното от съдията гр.д. № 136/2019 г. по описа на съда

Производството е по чл. 128 КТ, чл. 86 ЗЗД и чл. 224 КТ

Предявени са от Н.Г.М. срещу „П.“ ООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца дължимо трудово възнаграждение за периода м. януари до м. декември 2016г. месечно дължими трудови възнаграждения в размер на 435 лв.или 5220 лева за цялата 2016 г., за 2017 г от януари до декември месечни трудови възнаграждения в размер на 478.40 или 5740.80 лева за цялата 2017 г; за 2018 г от януари до декември месечни трудови възнаграждения в размер на 534.48 лева или 6413.76 лева за цялата 2018 г;  за м. януари 2019 в размер на 560 лева; иск с правно основание чл. 224 КТ- за сумата в размер на 435 лева за 20 дни неизползван платен годишен отпуск за 2017 г., както и  485.80 лева за 20 дни неизползван платен годишен отпуск 2018 г., както и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху неизплатените трудови възнаграждения от дата на забавата до дата на предявяване на исковата молба, която лихва за 2016 г. е в размер на 1398,72 лв, за 2017 г. е в размер на 955,89 лв., за 2018 г. е в размер на 417,74 лв., а за 2019 г. е в размер на 5,60 лв.

В исковата молба се твърди, че по силата на трудов договор № 1 от 07.01.2014 г. ищецът полага труд по трудово правоотношение с ответното търговско дружество на длъжност „леяр“. Сочи се, че ищецът полагал труд до края на м. май 2018 г., а от м. юни 2018 г. до подаване на исковата молба не бил допускан до работното си място от работодателя, без да му бъде прекратен трудовия договор. Излагат се доводи, че уговореното месечно трудово възнаграждение било в размер на 340 лв., но дължимото от работодателя съгласно трудовото законодателство следвало да се определи съобразно предвиденият минимален осигурителн доход за тази длъжност. В исковата молба се твърди, че трудово възнаграждение на работодателя не било заплащано за период от 3 години – м. януари 2016 г. до м. януари 2019 г., което възнаграждени било дължимо в края на всеки календарен месец, през който е полаган труд. Излага се, че ответникът дължи на ищеца и заплащане на неизползвания от него платен годишен отпуск в размер на 20 дни за 2017 г. и 2018 г. В исковата молба се твърди, че макар ищецът да не е полагал труд при ответника след 01.06.2018 г., то това не е по негова вина, тъй като не е бил допуснат от работодателя без причини. Моли се да се уважат исковите претенции. Претендират се разноски.

Ответникът, получил препис от исковата молба с приложенията в законоустановения срок е подал отговор на исковата молба, в който излага съображения за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Сочи се, че исковете са недопустими доколкото не е налице валиден трудов договор между страните по делото, тъй като представеният такъв носи подпис единствено на ответника по делото. Направено е възражение за недействителност на процесния трудов договор. Навеждат се доводи, че претенциите са неоснователни, тъй като работникът не е действал добросъвествно в съответствие с разпоредбата на чл. 75 КТ, която недобросъвестност се установява от липсата на подпис на трудовия договор. Освен това се излага, че предявените искове за трудово възнаграждение за периода от 01.01.2016 г. до 31.05.2018 г., тъй като същото му е заплатено, а за периода от 01.0.6.2018 г. до 31.12.2018 г. се е намирал в самоотлъчка, като е отказвал да работи и м. януари 2019 г., поради което не му се дължи заплащане на трудово възнаграждение. Моли се да се отхвърлят предявените искове. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Районен съд-Панагюрище е сезиран с кумулативно съединени искове с правно основание 128 КТ, чл. 224 КТ и чл. 86 ЗЗД.

При така релевираните твърдения ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване следните факти: наличие на трудово правоотношение с ответника в периода, за който се претендира изплащане на трудово възнаграждение, по силата на което ответникът се е задължил да заплаща на ищеца трудово възнаграждение в претендирания размер; че в процесния период ищецът реално е полагал труд при ответника; падеж на задължението за плащане на дължимото трудово възнаграждение, прекратяване на трудовото правоотношени предполагащо възникване правото за изплащане на неизползвания годишен отпуск. Ответникът носи доказателствената тежест да установи възражението си относно недействителността на трудовото правоотношение, липсата на добросъвестност у ищеца, както и точно изпълнение на задължението си за заплащане на трудовите възнаграждения.

По отношение на първата предпоставка за уважаване на иска- наличие на действително трудово правоотношение настоящия съдебен състав намира следното:

Валидно трудово правоотношение възниква при сключен в писмена форма и съдържащ основните реквизити по чл. 66, ал.1 КТ трудов договор между работник и работодател. Трудовия договор работникът сключва с представляващия работодателя или упълномощено от него лице. Съгласно разпоредбата на чл. 62, ал. 1 КТ съвпадащите насрещни волеизявления на договарящите трябва да се материализират в писмена форма, която писмена форма е необходима за действителността на договора. Въведената от закона писмена форма за действителност на трудовия договор изключва възможността страните да изразят волята си по друг начин, напр. с конклудентни действия. Практиката на ВКС, цитирана от ответника, обективирана в Решение № 21 от 23.02.2012 г. по гр. д. № 595/2011 г., на ВКС, III г. о., приема, че недействителността на трудовия договор не се обявява, ако недостатъкът на трудовия договор отпадне или бъде отстранен. В цитираното от ответника решение е посочено освен това, че работодателят не може да се позове на недостатък на трудовия договор, който може да се отстрани - чл. 74, ал. 6 КТ. С Решение № 1214/1995 г. на III г. о. ВКС е приел, че неподписването на трудовия договор от една от страните не води до неговата недействителност, тъй като този порок може да се отстрани по всяко време. В случая по делото e представен трудов договор с необходимото договорно съдържание, подписан само само от работодателя (към исковата молба). В първото по делто съдебно заседание е представен оригинал от процесния трудов договор подписан както от работника, така и от работодателя, т.е. дори и този порок (неподписан от една от страните-работник, трудов договор) да е съществувал към момента на подаване на исковата молба, то той в последствие (първото по делото о.с.з.) е отстранен, факт, който следва да се вземе предвид при решаване на делото, арг. чл. 235, ал. 3 ГПК. В този ред на мисли следва да се посочи, че е ирелевантно кога ищецът е подписал трудовия договор- преди или след завеждане на делото, поради което без уважения бяха оставени всички доказателствени искания на ответника в тази насока. Ето защо недействителността на трудовия договор не следва да се обявява. Предвид изложеното неоснователни се явяват възраженията на ответника, че между страните по спора не съществува валидно трудово правоотношение, тъй като трудовият договор не е подписан от работника.

От представения по делото и приет като доказателство трудов договор № 1 от 07.01.2016 г. сключен между ответника – „П.“ ООД и Н.Г.М. се установява, че между страните е налице трудово правоотношение по силата на което ищецът е полагал труд в ответното търговско предприятие на длъжност „леяр“, за което ответникът следва да заплаща на ищеца трудово възнаграждение, платимо до края на месеца следващ месеца, за който същото се дължи и за който трудов договор е подадено уведомление до НАП и същият е вписан, видно от представена по делото и приета справка актуално състояние на трудови договори на ищеца от НАП.

По делото не е спорно, а и това се установява, от приетите като доказателства по делото форми за отработени дни, че за периода от 01.01.2016 г. до 31.05.2018 г. ищецът е полгал труд при ответника. От приетите по делото като доказателство и неоспорени от страните отчетни форми по месеци за явяване на работа се установява, че за посочения период – 2017-2018 г. ищецът е позлвал полагащия му се платен годишен отпуск в размер на 20 дни годишно. Това се установява и от приетата по делото като компетентно изгответна и от страните съдебно счетоводна експертиза, видно от която в начислените трудови възнаграждения на ищеца по разплащателна ведомост на ответното дружество е начислена годишна отпуска в размер на 20 работни дни. Изводът на вещото лице за дните през които ищеца е позлвал полагащия му се платен годишен отпуск изцяло съвпадат с отразеното във формулярите за явяване на работе, представени от ответника с отговора на исковата молба и неоспорени от ищеца. Доколкото от доказателствата сърабни по делото се установява, че за периода  01.01.2017 г. до 31.05.2018 г. ищецът е полгал труд (престирал е работна сила) при ответника на основание действително трудово правоотношение съществуващо между страните по спора, то за посочения период се дължи заплащане на трудово възнаграждение на ищеца от ответника.

По отношение на възражението направено от ответника, че възнаграждението е заплатено съдът намира следното: Съгласно разпоредбата на чл.270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Подписаната от работника ведомост доказва основанието, на което е извършено плащането. По същия начин, когато основанието за плащане на определена сума е изрично посочено от работодателя в нареждането за банков превод или в разписката, съставените документи установяват вида на плащането. (така и Решение № 43 от 30.03.2018 по гр.д.. № 434/2017 на Четвърто гр.о,  ВКС; Решение №258/03.11.2017 г. по гр.д. №1007/2017 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о, ВКС и много др.).  В конкретния случай вещото лице изготвило заключението по съдебно счетоводната експертиза изрично е посочило, че след запознаване с документите на ответното дружество е установило, че ведомосите за работни заплати не са подписвани от ищеца, факт, който е признат от отвветника с отговора на исковата молба, който представлява неизгоден за страната факт по см. на чл. 175 ГПК. По делото са приложени и неоспорени от ответника извлечения от банкова сметка ***, от които се установява, че ответникът – „П.“ ООД не е правил парични преводи по сметката на ищеца. Ето защо настоящия съдебен съсътав приема, че ответника не е заплатил дължимото на ищеца трудово възнаграждение за периода от 01.01.2016 г. до 31.05.2018 г.

По отношение на неговия размер следва да се посочи, че трудовото възнаграждение е основен конститутивен елемент от трудовото правоотношение – арг. чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, като неговият размер се уговаря между страните. Ето защо, ако нормативно не са установени минимални трудови възнаграждения за извършване на конкретната работа, обвързваща страните е клаузата, с която се уговаря размерът на трудовото възнаграждение. Разпоредбата на чл. 9, т. 1 Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване предвижда, че всяка година се определят минимален месечен размер на осигурителния доход през съответната календарната година по основни икономически дейности и квалификационни групи професии съгласно приложение № 1 към закона, т.е. за различните видове длъжностти законодателят е определил различен размер на минималния осигурителен доход съобразно вида на полагания труд, професионалната квалификация и т.н. Доколкото тези минимални размери на осигурителния доход за всеки вид работа са определени с нормативен акт от ранга на закон, то този определен минимум е императивен и когато трудовия договор е сключен за престиране на труд за съответен вид работа (за съответна длъжност), то размерът на трудовото възнаграждение не може да бъде по-малко от посоченото в Приложение 1 към ЗБДОО. В конкретния случай видно от трудовия договор ищецът е полагал труд при ответното търговско дръжество на длъжност „леяр“, за посочената длъжност за всяка от процесните години е установен минимален размер на трудовото възнаграждение. От заключението на съдебно счетводната експертиза, която съдът изцяло кредитира се установява, че уговореното между страните трудово възнаграждение за 2016 г. е в размер на 420 лв., а мининалния осигурителен доход за длъжността „леяр“ за 2016 г. е предвиден в размер на 435 лв., като за 2017 г. и 2018 г. уговореното (и начислено от работодателя по ведомости) трудово възнаграждение съвпада с МОД. Предвид гореизложеното размера на дължимото нетно (чисто възнаграждение) за периода 01.01.2016 г.- 31.12.2016 г. следва да се определи съобразно посоченото за дължимо от вещото лице в таблица 2 от заключението по съдебно счетоводната ексепртиза, като за тези дванадесет месеца дължимото трудово нетно възнагарждение е в размер на 4093,80 лв. За периода от 01.01.2017 г. до 31.05.2018 г. следва размера на дължимото нетно възнаграждение да се определи съобразно таблица 1 от заключението на вещото лице, като за посочения период трудовото възнаграждение възлиза на сумата от 6433,52 лв. или искът за заплащане на трудово възнаграждение е основателен и доказан за сумата от 10527,32 лв. дължимо нетно (чисто) трудово възнаграждение за периода от 01.01.2016 г. до 31.05.2018 г.

Неосновател се явява искът за заплащане на трудово възнаграждение за периода от 01.06.2018 г. до 31.01.2019 г., тъй като за да бъде дължимо трудовото възнаграждение следва работникът да е полагал труд през периода, за който се претендира заплащане на трудово възнаграждение. В конкретния случай от доказателствата събрани по делото, а и това не е спорно между страните се установява, че за посочения периода ищецът не е полагал труд при ответника. За да се прецени дължимостта на трудовото възнаграждение в този случай, следва да се установят обстоятелствата, поради които работникът не е полагал труд. За установяване на посочения факт по делото са събрани гласни доказателствени средства, чрез разпит на двама свидетели-  К. и П..

При разпита си сведетелят К. посочва, че е близък приятел на ищеца, като през пролетта на 2018 г. след Великденските празници свидетелят бил на гости на ищеца, като същият му споделил, че не работел тъй като работодателя не го допускал до работа, поради което бил много разстроен и притеснен. Ценени съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК съдът не дава вяра на показанията на свидетеля, тъй като същите са лаконични и същевременно преповтарят фактите изложени от ищеца в исковата молба. Свидетелят не успя да посочи дали ищецът е споделил с него причина поради която не е допускан до работа, нито начинът, по който е бил възпрепятстван, поради което настоящия съдебен състав счита, че липсата на знание за тези факти сочи, че със своите показания свидетелят цели да обслужи версията на неговия приятел – ищец. Житейкси нелогично би било да се приеме, че ищецът е споделил на свидетеля само това, че не е допускан до работа, без да му разкаже за причините, за ситуацията поради която не е допускам, начинът по който не бил допуснат до работното си мястото, щом съшият бил изключително притеснен и разтроен от това, че не ходел на работа. Освен това следва да се посочи, че свидетелят не е станал пряк очевидец на факта, за който дава показания – недопускането до работа, а същият му е разказан от ищеца. Предвид всико гореизложено настоящия съдебен състав не кредитира показанията на свидетел К..

При разпита си свидетел П., работник при ответното търгвоско дружество, заявил, че всеки от работниците на ответното дружество има достъп до помещенята, в които полагат труд, като достъпа се осъществява от врата, която е заключена, но всеки от служителите в ответното търговско дружество знае къде се намира ключът за вратата ( в близост до самата вратата) и може да го вземе и влезе в сградата. Свидетелят освен това посочи, че никога не е имало физическа охрана в помещения, в които се полага труд. Ценени съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК съдът дава вяа на показанията на свидетеля в тази част, същите са последователни, безпротиворечиви, като показанията на свидетеля са лишени от проява на субективна оценка на фактите, поради което съдът прие, че този свидетел напълно добросъвестно и обективно изпълнява задължението си да предостави на съда твърдения за истинни факти, които е възприел лично.

Предвид изложеното и доколкото от събраните по делото доказателства се устяановява, че през периода 01.06.2018 г. – 31.01.2019 г. ищецът не е полагал труд при ответника, поради причини, за които ответникът няма вина, то неоснователна се явява претенцията за заплащане на трудово възнаграждение за този, период, доколкото същото е дължимо единствено при действително престиран труд, какъвто не е настоящия случай.

За пълнота на изложението следва да се добави, че практиката на ВКС приема, че може да бъде присъдено както брутното, така и нетното трудово възнаграждение, като съдът следва в своя диспозитив ясно да посочи кое възнаграждение присъжда (така и в Решение № 154 от 24.06.2015 година по гр.д. № 6134/2014г. на Трето гражданско отделение, ВКС и Решение № 166 от 25.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 220/2009 г., III г. о., ВКС). В посочената практика се приема, че  по силата на чл. 272, ал. 1, т. 3 и т. 4 от КТ работодателят има задължение, предвидено в чл. 38, ал. 2 от ЗОДФЛ (отм.), а в последствие - в чл. 42, ал. 4 от ЗДДФЛ и задължение, предвидено в чл. 6 от КСО, да удържа дължимите от работника или служителя данъци и осигурителни вноски. Тези удръжки работодателят е задължен да направи и без съгласието на работника или служителя, поради което е прието, задължението му към последния е в размер на остатъка от чистата сума за получаване. И при двете разрешения работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски. Това е така и в случая, когато се присъжда брутното трудово възнаграждение, тъй като данъкът и осигурителните вноски са публични държавни вземания /чл. 162, ал. 2, т. 1 от ДОПК/, а в изпълнителното производство държавата се смята винаги присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, съгласно чл. 458 от ГПК /чл. 353 от ГПК отм./. Съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения. Ето защо ВКС приема, че може да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки. В конкретния случай на работника следа да се присъди чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки (нетно възнаграждение), която за периода 01.01.2016 г. до 31.05.2018 г. е в размер на  10527,32 лв.

По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ

За да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва да се проявени в обективната действителност две материални предпоставки – 1. да е прекратено трудовото правоотношение и 2. работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години.

В конкретния случай от заключението на вещото лице се установявяа, че ищецът е позлвал полагащия му се платен годишен отпуск в размер на 20 дни за 2017г., както и 2018 г., поради което претенцията с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ се явява неоснователна. Освен това по делото не са събрани доказателства за прекратяване на трудовото правоотношение.

По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД

При неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата ( арг. чл. 86, ал. 1 ЗЗД), който се определя съобразно правилата на чл. 84 ЗЗД. Съобразно уговорено в трудовия договор трудовото възнаграждение е дължимо до края на месеца следващ месеца, за който то се дължи. Понеже за всяко неизпълнено месечно трудово възнаграждение работодателят изпада в забава в последния ден на месеца, следващ месеца за който то се дължи, вещото лице, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент за съответния период, увеличен с 10 пункта, е определило законната мораторна лихва, изтекла за периода от 01.03.2016 г. до 01.07.2018 г. (доколкото последно дължимо е трудовото възнаграждение за м. 05.2018 г.), в размер на 1875,35 лв., до която сума предявеният иск с правно основание чл. 86 ЗЗД се явява основателен и доказан, като до пълния предявен размер от 2777,95 лв. следва да се отхвърли. За пълнота на изложението следва да се посочи, че дължимата лихва по чл. 86 ЗЗД следва да се определеи върху размера на нетното трудово възнаграждение, доколкото както бе посочено по-горе, това е чистата стойност на трудовото възнаграждение, която следва да бъде получена от работника.

На основание чл. 242 ГПК следва да бъде постановено предварително изпълнение на решението, в частта в която на ищеца е присъдено дължимото му  възнаграждение за работа

По отношение на разноските:

При този изход на делото и съобразно уважената част от исковете (претендирана сума в общ размер  21633,31 лв, уважена част от исковете 12 402,67 лв. ) на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва в полза на ищеца да се присъдят разноски в размер на 745,30 лв., от пълно претендирания размер от 1300 лв. заплатен адвокатски хонорар.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 765,90 лв., от претендирания размер от 1795 лв. За пълнота на изложението следва да се добави, че неоснователно се явява направеното в преклузивния срок по чл. 78, ал. 5 ГПК възражение прекомерност на разноските. Съгласно трайно установената съдебна практика правната сложност е предпоставена от броя и основанието на исковете, вида и обхвата на противопоставените възражения на ответника, съдържанието и броя на въведените в спора факти и обстоятелства от всяка от страните, правните институти, приложими при разрешаването на спора, относима задължителна съдебна практика, а фактическата – от необходимите за доказване и обосноваване тезите на страните процесуални действия, в съответствие с въведените за относими факти и обстоятелства, вкл. необходимите за преодоляване защитата на противната страна процесуални действия и продължителността на производството. В конкретният случай, настоящият съдебен състав счита, че по делото са налице обективно кумулативно съединени искове, всеки от който има различен предмет на доказване, което отличава същото с по -висока фактическа и правна сложност от тази за съответния вид дела, като са напаравени възражения – правни и фактически от страните, които са били предмет на доказване в проведениете по делото заседания, продължили повече от обичайното. Следователно, фактически осъществилите се, необходими процесуални действия, наред с изначално очакваното съдържание на правния спор, с оглед предмета му и основанието на иска, както и съдържанието на защитата в съответната фаза на съдебното производство обосновават извода за присъждане на адвокатски хонорар над предвидения в Наредбата № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следва да се посочи, че е ирелевантно възражението напрвено от ответника за липсата на парични средстава за запщане на адвокатско възнаграждение, доколкото обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност, арг. чл. 81, ал. 2 ЗЗД.

При този изход на делото, с оглед на уважената част от обективно съединените искове, ответникът трябва да бъде осъден по правилата на чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК да заплати дължимите държавни такси и съдебни разноски, а именно в размер на 496,10 лв. държавна такса.

Мотивиран от изложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА, на основание чл. 128 КТ,  П.“ ООД ЕИК: 112623636 със седалище и адрес на управление:*** да заплати на Н.Г.М. с ЕГН: ********** с адрес *** размер на 10527,32 лв. – представляваща дължимо нетно (чисто) трудово възнаграждение за периода от 01.01.2016 г. до 31.05.2018 г., за полаган труд на флужност „леяр“ на основание трудов договор № 1 от 07.01.2014 г., ведно със законната лихва от 06.02.2019 г. до окончателното изплащане на същата, като ОХВЪРЛЯ иска за периода от 01.06.2018 г. до 31.01.2019 г., както и за сумата над 10527,32 лв. до претендирания размер от 17934,56 лв. или за сумата от 7407,24 лв.

ОСЪЖДА, на основание чл. 86 ЗЗД,П.“ ООД ЕИК: 112623636 да заплати на Н.Г.М. с ЕГН: **********  сумата в размер на 1875,35лв. – лихва за забава за периода от 01.03.2016 г. дол 01.07.2018г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата на 1875,35 лв. до пълно предявеният размер от 2777,95 лв.

ОТХВЪРЛЯ, предявения от Н.Г.М. с ЕГН: ********** срещу „П.“ ООД ЕИК: 112623636 с правно основание чл. 224 КТ, с който се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в  размер на 920,80 лв. обезщетене за неизползван годишен отпуск за 2017 г. и 2018 г.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, П.“ ООД ЕИК: 112623636 да заплати на Н.Г.М. с ЕГН: **********  сумата в размер на 745,30 лв. – разноски направени пред настоящата инстанция.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, Н.Г.М. с ЕГН: ********** да заплати на „П.“ ООД ЕИК: 112623636 сумата в размер на 765,90 лв. – разноски направени пред настоящата инстанция.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „П.“ ООД ЕИК: 112623636 със седалище и адрес на управление:*** заплати да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд - Панагюрище сумата в размер на 496,10 лева, представляваща разноски и държавна такса по делото.

ДОПУСКА на основание чл. 242, ал. 1 ГПК предварително изпълнение на решението в частта, в която „П.“ ООД е осъдено да  заплати на Н.Г.М. сумата в размер на 10527,32 лв. – нетно трудово възнаграждение, ведно със законната мораторна лихва от 06.02.2019 г. до окончателното й заплащане.

Решението в частта, в която е допуснато предварително изпълнение, имащо характер на определение, може да бъде обжалвано с частна жалба пред Окръжен съд- Пазарджик в едноседмичен срок от страните от получаване на препис от настоящото решение.

Решението в останалата част подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред Окръжен съд – Пазарджик, с въззивна жалба.

 

                                                       РАЙОНЕН СЪДИЯ: