Р   E  Ш   Е   Н   И   Е

 

№ ............... /22.05.2019 г.,

 

гр. Панагюрище

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Районен съд – Панагюрище, в проведеното на двадесети май две хиляди и деветнадесета година публично съдебно заседание, в състав:

 

Районен съдия: Магдалена Татарева

 

при участието на секретаря Параскева Златанова разгледа докладваното от съдията гр.д. № 944/2018 г. по описа на съда

Производството по делото е по чл. 422 ГПК във вр, с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК

Предявен е от „П.К.Б.“ ЕООД срещу Д.Т.Т. ЕГН **********  иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. във вр. чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК, за приемане за установено, че Д.Т.Т. дължи на ищеца сумата в размер на 1829,21 лв.-  представляваща незаплатена главница по договор за потребителски кредит № 5011857960 от 30.01.2015 г. ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, сумата в размер на 767,23 лв. – договорно възнаграждение и 1741,16 лв.- възнаграждение за пакет допълнителни услуги и сумата в размер на 640,22лв. – неустойка, за които сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 365 от 21.06.2018 г. по ч.гр.д №544/2018 г. по описа на Районен съд – Панагюрище.

В исковата молба, допълнена с молба уточнение от 26.11.2018 г. се твърди, че на 30.01.2015 г. между „П.К.Б.“ ЕООД и Д.Т.Т. бил сключен договор за потребителски кредит № 5011857960, по силата на който ищецът предоставил на ответника сумата  в размер на 2000,00 лева, която съшият се е задължил да върна на 24 месечни равни вноски, всяка платима до 1-во число на месеца. Уговорен е годишен процент на разходите 49,90 %, годишен лихвен процент – 41,17, лихвен процент на ден - 0,11, както и пакет от допълнителни услуги в размер на 1999,92 лв., поради което всяка месечна вноска е в размер на 206,97 лв. Излага се, че споразумението е неразделна част от договора. Сочи се, че е изпълнено единствено задължението за заплащане на три пълни погасителни вноски и една непълна вноска, като поради неплащане на следващите вноски кредита е станал предсрочно изискуем на 01.12.2015г., а същият е прекратен на 04.12.2015г., за което до ответника е изпратено уведомление. Сочи се, че поради неизпълнение задълженията по договора от ответника е начислена неустойка, която е в размер на 640,22 лв. Моли се да се постанови решение, с което да се уважат предявените искове.

В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор от ответника, в който се излага, че предявеният иск е недопустим, тъй като има разминаване между сумите претендирани с исковата молба и тези, за които е издадена заповедта за изпълнение. Прави се възражение за нищожност на договора за потребителски кредит, като противоречащ и заобикалящ закона, вкл. съдържащ клаузи противоречащи на закона за потребителски кредит. Под евентуалност е направено възражение за нищожност на споразумението за допълнителен пакет услуги поради противоречие с разпоредбите на ЗКП. Излагат се доводи, че от изложеното в исковата молба не става ясно как се формира договорното възнаграждение. Посочва се, че в процесния договор за потребителски кредит липсва клауза за неустойка, поради което претендирането й е неоснователно. Направено е възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните суми. Прави се искане да се постанови решение, с което искът да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Районен съд-Панагюрище е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр, с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 92 ЗЗД.

Предявените искове са частично процесуално допустими, тъй като е предявени в законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК. Видно от данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя – ищец на 02.10.2018 г., а исковата молба е подадена на 02.11.2018 г. (п.кл.) от процесуално легитимирана страна- заявител в заповедното производство.

По отношение на възражението на процесуалния представител на ответника за недопустимост на исковото производство, поради липсата на идентитет между вземането претендирано със заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, респ. издадената заповед и вземането претендирано с исковата молба, настоящия съдебен състав намира същото за частично основателно. Видно от данните по делото в заповедното производство е претендирана сумата в размер на 4337,60 – като е посочено, че същата представлява дължима главница по договор за потребителски кредит №501187960 сключен на 30.01.2015 г. между страните по делото. С исковата молба, уточнена с молба от 26.11.2018 г. се претендира сумата в размер на 1829,21 лв.- главница по договор за потребителски кредит №501187960 сключен на 30.01.2015 г., сумата в размер на 767,23 лв. – договорно възнаграждение и 1741,16 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, т.е. е налице разминаване на претендираното вземане кактп по размер, така и по основание.

В случая, макар и да е налице съвпадение в размера на вземанията – главница по заявлението по чл.410 ГПК и глобално претендиратана сума с исковата молба, при предявяване на иска за установяване съществуването на вземането, то същата глобална сума се установява, че е сбор от главница по договора за потребителски кредит, договорно възнаграждение, което видно от т.4 от Общите условия (л.14 от делото) представлява договорна лихва, предвид начина на изчисляване и дължимостта на същото и възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, дължимо на основание допълнително споразумение сключено между страните, като по този начин са въведени различни правопораждащи факти, в сравнение с фактическото основание, заявено от кредитора по реда на чл.410 ГПК. Заповедта за изпълнение е издадена за парични вземания, произтичащи от неплатени задължения - главница по договор за потребителски кредит, като в заявлението не е посочено, че се претендира договорно възнаграждение (възнаградителна лихва), както и възнаграждение по закупен пакет допълнителни услуги, закупен с допълнително споразумение сключено между страните по спора.  С оглед възприетото по-горе, следва да се счете, че по този начин е подменен предмета на делото и, че ищецът е претендирал установяване съществуването на вземания – главница и лихви и възнаграждение за закупен пакет на различно основание в сравнение с отразеното в заявлението за издаване на заповедта, както и в самата заповед за изпълнение.

Ето защо съдът приема, че идендитет между предявения иск и издадената заповед съществува единствено за вземането от 1829,21 лв. – представляваща главница по договор за потребителски кредит № 5011857960 от 30.01.2015 г., като останалите суми имат друго правно основание, друга правна квалификация, и макар вземането за главница и възнаградителна лихва да произтичат от едно и също правоотношения правната му природа е различна, поради което производството по делото за частта над 1829,21 лв. до предявения размер от 4337,60 лв. следва да се прекрати като процесуално недопустимо, а исковата молба на основание чл. 130 ГПК следва да бъде върната.

Предвид изложеното и на основание т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г., постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС издадената Заповед № 365 от 21.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 544/2018 г. следва да се обезсили в частта, с която е разпоредено длъжникът Т. да заплати на ищеца „П.к.Б.“ ЕООД сумата над размера от 1829,21 лв. до 4337,60 лв. Следва да обезсили и заповедта в частта за сумата от 28,54 лв. представляваща лихва за периода от 21.03.2015 г. до 01.12.2015 г., доколкото по делото не са представени доказателства за предявяване на иск за тази сума. Съгласно дадените указания с т.13 на горецитираното тълкувателно решение, компетентен да обезсили заповедта за изпълнение е именно исковият съд.

По искът в размер от 1829,21 лв. за заплащане на главница по договор за потребителски кредит № 5011857960 от 30.01.2015 г.

От приложен по делото договор за потребителски кредит № 5011857960 от 30.01.2015 г. сключен между „П.К.Б.“ ЕООД и Д.Т.Т. се установява, че между страните е сключен договор по силата, на който „П.К.Б.“ ЕООД е предоставил на ответника сумата в размер на 2000 лв., която ответника се задължил да върне на 24 месечни вноски, последната с падеж 20.02.2017 г.

От представените по делото Общи условия, подписани от страните по спора се установява, че страните са се уговорили, че при просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора за потребителски кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на кредитополучателя, съобразно т. 12.3 от Общите условия.

От представените по делото Общи условия, подписани от страните по спора се установява, че страните са се уговорили, че при прекратяване на договора при просрочване на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни кредитополучателя дължи неустойка в размер на 35 % върху остатъчния размер на главницата, арг. т. 12.4 Общите условия.

По делото е допусната и изготвена съдебно-счетоводна експертиза от заключението, на която се установява, че на ответника е предоставена сумата в размер на 2000лв., като от така предоставената сума е върната сумата в общ размер на 636,40 лв., с която сума са погасени изцяло първите три вноски по погасителния план, т.е. заплатената главница е в размер на 170,379 лв., договорната лихва в размер на 200,13 лв. и допълнителен пакет услуги – в размер на 258,76 лв., поради което размерът на главницата е 1829,21 лв. Ценено съобразно правилата на чл. 202 ГПК съдът дава вяра на заключението на вещото лице, доколкото същото е обективно, компетентно изготвено и с него са дадени обосновани и пълни отговори на всички задачи поставени по делото.

При така установено от фактическа страна, съдът от правна страна намира следното:

При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от ищеца, като е негова доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от които се ползва- валиден договор за потребителски кредит № 5011857960 от 30.01.2015 г., по който е предоставил на ответника сума пари и нейния размер; настъпила изискуемост на задължението и размер на дължимата главница; действителнаа уговорка за заплащане на неустойка в размер на 640,22 лв., изпълнение на задълженията на кредитора, произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят; индивидуалното договаряне на условията по договора, както и да обосноват договарянето на размера на лихвите и останалите разходи (такси) в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба.

Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

От данните по делото се установява, че между „П.К.Б.“ ЕООД и Д.Т.Т. е сключен договор за потребителски кредит № 5011857960/30.01.2015 г., по силата, на който търговското дружество е предоставило на ответника сумата в размер на 2000 лв., а същият се е задължил да я върне на 24 равни месечни вноски, в срок до 20.02.2017г. Уговорен е между страните, че при просрочие  на една месечна вноска повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора за потребителски кредит и неговата предсрочна изискуемост. В Общите условия към договора е предвидено също така, че при прекратяване на договора при просрочване на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни кредитополучателя дължи неустойка в размер на 35 % върху остатъчния размер на главницата.  

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, както и  на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който изисква в гражданските правоотношения да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като при преценка за нищожността на неустойката следва да се прави преценка относно следните критерий: вид на уговорената неустойка и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др. (така и в мотивите към т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълкувателно дело №1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). В конкретния случай размерът на неустойката е определена като процент от главното задължение – 35 %, като начисляването й не зависи от вида неизпълнение от страна на длъжника, т.е. същата се дължи както при пълно неизпълнение на задължението за връщане на предоставената сума, така и при частично неизпълнение на същото, без значение дали тази част е съществена или несъществена. Освен това в конкретния случай изрично е посочено, че неустойката се дължи наред с възнаграждението по пакет за допълнителни суми, уговореното договорно възнаграждение, като е претендирана и лихва за забава, т.е. следва да се приеме, че уговорената неустойка не съответства на очакваните вреди при неизпълнение, които при неизпълнение на парично задължение, освен ако не е доказано друго, са в размер на законната лихва. Ето защо настоящия съдебен състав приема, че в конкретния случай единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функци, поради което се явява нищожна поради противоречи с добрите нрави.

Предвид изложеното предявения иск за заплащане на сумата в размер на 640,22 лв. – представляваща неустойка по договор за потребителки кредит се явява неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.

Следва да се посочи, че настоящия съдебен състав намира клаузите по Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги за нищожни, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, в каквато насока е отправено възражение от процесуални представител на ответника, поради следното:

 Видно от изложеното в споразумението клаузите на същото задължават потребителя да заплати определена сума – 1999,92 лв. – близка, дори почти равна, на  размера на отпуснатия кредит с договора за потребителски кредит, която сума представлява цена за пакет от допълнителни услуги, като нито една от тези услуги няма стойностно измерение, от което да се установява нейната тежест и да бъде съизмерима с цената, която се заплаща за ползването на тези възможности. Съответно нито една от възможностите визирани по допълнителното споразумение не е обвързана количествено и стойностно или във времето с вноските по допълнителния пакет, дължими от клиента ежемесечно. Налага се изводът за нищожност на уговорките направени със споразумението за допълнителен пакет услуги, доколкото със същите се цели заобикаляне на закона, чрез въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство и надхвърлящи значително допустимите разходи по кредита определени в ЗПК- чл. 10а, ал.2-4 от ЗПК. (така и в Решение №74 от 26.02.2018 г. по в.гр.д. № 870/2017 г. по описа на Окръжен съд- Пазарджик). Ето защо доколкото това допълнително споразумение се явява нищожно с погасителните вноски направени по него ( в размер на 258,76 лв.) следва да се приспадне задължението по главницата. Видно от заключението на съдебно счетоводната експертиза с направите от ответника погасителни вноски е погасено част от възнаграждението дължимо по допълнителен пакет услуги в размер на 258,76 лв., които следва да бъдат приспаднати от незаплатената главница в размер на 1829,21 лв. От изложеното до тук следва да се направи изводът, че дължимата главница по договора за потребителски кредит от 30.01.2015 г. е в размер на  1570,45 лв. (1829,21 лв. – 258,76 лв.), до която сума предявеният иск се явява основателен и доказан, като сумата над 1570,45 лв. до предявеният размер от 1829,21 лв. следва да се отхвърли.

Неоснователно е направеното възражение за изтекла погасителна давност, доколкото съобразно правилата на ЗЗД давността на вземането за главница е пет години, доколкото същото не е периодично задължение, а единно задължение, по което страните са уговорили изпълнение на части – анюитети вноски. Постигането на съгласие за изпълнение на части- разсрочено плащане не прави вземането периодично такова, респ. не води до погасяване на вземането с краткия давностен – 3-годишен период. Съобразно разпоредбата на чл. 116, т. “б“ ЗЗД. Давността се прекъсва с предявяване на иск относно вземането. Разпоредбата на чл. 422 ГПК пък предвижда, че исковата молба се счита за предявена от дата на подаване на заявлението, което в конкретния случай е подадено на 09.05.2018 г., т.е. много преди изтичане на петгодишния давностен срок.

Предвид изложеното настоящия съдебен състав приема, че по делото се доказа съществуването на вземане в полза на ищеца в размер на 1540,70 лв. представляващо главница по Договор за потребителски кредит № 5011857960 от 30.01.2015 г. г. сключен между „П.К.Б.“ ЕООД и Д.Т.Т..

По отношение на разноските:

При този изход на делото и на основание т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС настоящата съдебна инстанция е длъжна да се произнесе по искането за присъждане на разноски в заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 Закона за правната помощ и съобразно предвиденото в чл. 26 Наредбата за заплащане на правната помощ възнаграждението следва да бъде определено в размер на 50 лв., и предвид размера на заплатената по делото държавна такса в размер на 100,13 лв. като съобразно уважената част от иска (в размер на 1570,45 лв. от предявен иск в размер на 4977,82 лв.) в полза на 47,32 лв.

Относно разноските пред настоящата инстанция и предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 Закона за правната помощ и съобразно предвиденото в чл. 25, ал. 1 Наредбата за заплащане на правната помощ възнаграждението следва да бъде определено в размер на 100 лв. и предвид размера на заплатената по делото държавна такса в размер на 98,98 лв., заплатен депозит за ССчЕ в размер на 180,00 лв., както и заплатен депозит за особен представител в размер на 300 лв. като съобразно уважената част от иска в размер на 1570,45 лв. от предявен иск в размер на 4977,82 лв.) в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за първоинстанционното производство в размер на 214,21 лв.

Съдът не следва да се произнася по направеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски в негова полза, доколкото по делото липсват данни такива да са реално сторени.

Мотивиран от изложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79ЗЗД във вр.с чл. 9 ЗПК по отношение на Д.Т.Т., ЕГН: ********** с адрес ***, че „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление *** е носител на парично вземане в размер на сумата от 1570,45 лв., представляваща остатък от главница по Договор за паричен кредит № № 5011857960 от 30.01.2015 г., сключен между страните по спора, ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба- 09.05.2018 г. (арг. чл. 422, ал. 1 ГПК) до окончателното изплащане на същата, за които суми е издадена Заповед № 365 от 21.06.2018г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 544/2018 г. по описа на Районен съд- Панагюрище.

ОТХВЪРЛЯ исковете предявени от „П.к.Б.“ ЕООД, срещу на Д.Т.Т., с които се иска да се приеме за установено спрямо ответника, че ищецът е носител на следните парични вземания: сумата в размер на 640,22 лв.- неустойка по т.  12.4 от Общите условия към договора за кредит, както и за сумата над 1570,45 лв. до предявеният размер от 1829,21 лв, или за сумата в размер  на 258,76 лв.– главница по договора за кредит, за които суми  издадена Заповед № 365 от 21.06.2018г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 544/2018 г. по описа на Районен съд- Панагюрище

ВРЪЩА искова молба вх. № 3445 от 17.11.2017 г. подадена от „П.к.Б.“ ЕООД срещу Д.Т.Т., с която се иска да се приеме за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 767,23 лв. договорно възнаграждение по договор за потребителски кредит и сумата в размер на 1741,16 л.- възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, на основание чл. 130 ГПК.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 944/2018 г. по описа на Районен съд – Панагюрище, в частта за сумите 767,23 лв. – договорно възнаграждение и 1741,16 лв.- възнаграждение за пакет допълнителни услуги.

ОБЕЗСИЛВА Заповед № 365 от 21.06.2018г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 544/2018 г. по описа на Районен съд- Панагюрище, в частта в която е разпоредено длъжникът Д.Т.Т. да заплати на заявителя  „П.к.Б.“ ЕООД сумата над 1829,21 лв. до размера от 4337,60 лв. представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 5011857960 от 30.01.2015 г, както и за сумата от 28,54 лв. лихва за периода от 21.03.2015 г. до 01.12.2015 г.

ОСЪЖДА Д.Т.Т., ЕГН: ********** с адрес *** да заплати на „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление *** сумата в размер на 47,32 лв. – представляваща разноски направени в заповедното производство, както и сумата в размер на 214,21 лв. разноски направени пред настоящата инстанция.

Решението, в частта, с която е върната исковата молба и е прекратено производството по делото, има характера на определение, и подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пазарджик в едноседмичен срок от съобщаването му на страните с частна жалба.

В останалата част решението подлежи на обжалване, с въззивна жалба, в двуседмичен срок от съобщаването му на сраните, пред Окръжен съд – Пазарджик.

 

                                                       РАЙОНЕН СЪДИЯ: