Р   E  Ш   Е   Н   И   Е

 

№ ............... /06.02.2019 г.,

 

гр. Панагюрище

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Районен съдПанагюрище, в проведеното на двадесет и осми януари две хиляди и деветнадесета година публично съдебно заседание, в състав:

 

Районен съдия: Магдалена Татарева

 

при участието на секретаря Параскева Златанова разгледа докладваното от съдията гр.д. № 373/2018 г. по описа на съда

Производството по делото е по чл. 422 ГПК във вр, с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 430 ТЗ

Предявен е от „Ю.Б.“ АД срещу Т.Р.К. ЕГН **********  иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. във вр. чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 430 ТЗ, за приемане за установено, че Т.К. дължи на ищеца сумата в размер на 3240,16 лв. представляваща незаплатена главница по договор за издаване на кредитна карта „EUROLINE“ от 17.01.2005г. ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, 541,53 лв. – мораторна лихва за периода от 17.01.2005 г. до 25.10. 2017 г.;  337,44 лв.- мораторна лихва за периода 17.01.2005г.-27.11.2017 г.; 3044,44 лв. – такси за периода 17.01.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 848 от 06.12.2017 г. по ч.гр.д №1194/2017 г. по описа на Районен съдПанагюрище.

В исковата молба се твърди, че по силата на сключен Договор  за издаване на кредитна карта “EUROLINE” от 17.01.2005г., сключен между „Бългериън Ритеил Сървисиз” АД и Т.К. на последния бил предоставен кредит под формата на кредитен лимит в размер на 1414,43 лв. по кредитна карта „EUROLINE”, представляващ първа транзакция по кредита, който кредит Картодържателят можел да усвоява по начините уговорени в чл. 4 до чл. 6 от Общите условия на „Б.Р.С.” АД за издаване и използване на кредити карти, неразделна част от Договора за предоставяне на кредита карта. През времето на договора кредитополучателят е усвоявал различни суми и кредитният лимит е достигнал размер 2000,00 лв. Съгласно договора картодържателят дължи само това, което е изтеглил като стойност от картата.  Съгласно предвиденото Общите условия за издаване и използване на кредитни карти “Euroline”, картодържателят можел да погаси задължението си по кредитната карта до датата на издължаване, посочена в месечното извлечение изцяло и без начисляване на лихва освен в изрично посочените случай по чл. 6 от Общите условия за издаване и използване на кредитни карти, върху които се начислява лихва съгласно чл. 12, или на части, като в последния случай използваният кредитен лимит. За предоставянето и управлението на кредита и другите услуги по Кредитната карта които се предоставят на Картодържателя, същият заплаща на Картоиздателя възнаграждение. В исковата молба се твърди, че формираната главница в размер на 3240,16 лева по договор от 17.01.2005г. е изцяло просрочена и изискуема. Навеждат се доводи, че на 24.03.2005г. между "Б.Р.С." АД и „Юробанк И Еф Джи България" АД /с предишно наименование „Пощенска банка” АД/ е сключен Договор за продажба на предприятие, по силата на който  правата и задълженията по всички договори с картодържатели „EUROLINE” сключени от праводателят "Б.Р.С." АД са прехвърлени на "Юробанк И Еф Джи България" АД. Дружеството е уведомило Картодържателя за извършеното прехвърляне с месечно извлечение № 796413951 от 08.04.2005г. след датата на сключване на договора с месечно извлечение от 2005 г. В исковата молба се навеждат доводи, че поради неизпълнение задължението за погасяване на минималните месечни вноски по две извлечения от 08.09.2016г. и 02.10.2016 г. по договора от страна на длъжника Т.К., ищецът упражнил правото си да прекрати договора за издаване и използване на кредитна карта „EUROLINE” обявила цялото задължение на длъжника-картодържател за незабавно изискуемо и дължимо, с нотариална покана с per. №4212, том 1, акт. 138 на нотариус Пенка Георгиева Карбанова, с per. № 390 и район на действие Панагюрище, връчена на 25.10.2017г. Твърди се, че към датата на прекратяване на Договора непогасеното задължение на Т.К.  спрямо Банката е в размер на 7163.57 лв. от които 3240,60 лева - главница, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда — 04.12.2017г. до окончателното изплащане на задължението, 541,53 лева- договорна възнаградителна лихва за периода 17.01.2005г. — 25.10.2017г., както и 337,44 лева— мораторна лихва за периода 17.01.2005г. — 27.11.2017г.; 3044,44 лева - такси за пероида 17.01.2005г. — 27.11.2017г. Моли се да се уважат предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор, в който се излага, че предявеният иск е недопустим, тъй като не е представен процесния договор за издаване на кредитна карта. Навеждат се доводи, че не са представени в законоустановения шрифт общите условия към процесния договор. Прави се възражение за изтекъл давностен срок както за главницата, така и за лихвите. Излагат се доводи за неоснователност на иска, доколкото в исковата молба не е посочено от какво вземане произтича главницата, кога е възникнало и кога е настъпил падежът. Моли се  да се постанови съдебен акт, с който да се отхвърлят предявените искове. 

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Районен съд-Панагюрище е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр, с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 430 ТЗ, както и чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД.

Исковете са процесуално допустими, тъй като същите са предявени в законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото видно от данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя – ищец на 23.03.2018 г., а исковата молба е подадена на 20.04.2018 г.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че настоящият съдебен състав намира, че правилната правна квалификация на предявения иск за главница следва да намери своето основание в разпоредбата на чл. 422 ГПК във вр.с. 79 ЗЗД във вр. с чл. 430 ТЗ, доколкото видно от данните по делото се твърди процесното правоотношение да е възникнало през 2005 г., т.е. преди приемането на Закона за потребителския кредит (отм.) обн. ДВ бр. 53 от 2006 г., поради което приложимата правна регламентация е ТЗ. Трайната съдебна практика приема, че тогава когато съдът е дал погрешна правна квалификация при изготвяне на доклада по делото, то с решението същата може да се промени, като се даде правилна правна квалификация, доколкото правопораждащите спорното материално право факти не се променят, какъвто е настоящият случай, доколкото правилната правна квалификация е обусловена от действащия във времето нормативен акт.

При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от ищеца, в условията  на пълно и главно доказване- валиден договор за издаване на кредитна карта от 17.01.2005 г., по който е предоставен кредитен лимит на ответника и неговия размер; настъпила изискуемост на задължението и размер на дължимата главница; че по силата на процесния договор ответникът е поел задължение за заплащане на твърдяните такси и лихва, както и падежа на същите, изпълнение на задълженията на кредитора. Ответникът следва да докаже възражението си относно  погасяване на вземанията по давност, т.е. изтичане на предвидения в закона срок.

Предметът на делото се очертава от ищеца, който в исковата молба следва да посочи страните на спора, основанието на вземането и размерът му. Основанието на предявения иск представлява правопораждащия спорното право факт, юридическият факт, от който произтича вземането. В конкретния случай както в заявлението послужило за издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение, така и в подадената искова молба по чл. 422 ГПК ищецът е посочил като основание на предявената от него искова претенция договор за издаване на кредитна карта от 17.01.2005 г. По своята правна същност тази правна сделка представлява банков кредит, тъй като „Б.Р.С.“ АД сключва по занятие кредитни сделки. Договор за кредит може да сключва само банка по смисъла на ЗБ, след получаване на съответно разрешение (лицензия) от Централната банка – БНБ. За разлика от договора за паричен заем, който е реална сделка, при договора за кредит предоставянето на пари в заем е в изпълнение на вече поето парично задължение за кредитодателя, по сключен договор за кредит. Не само е служебно известно на съда, че праводателят на ищеца „Б.Р.С.“ АД сключва договори за издаване на кредитни карти по занятие, но и дейността на предприятието е закупена от търговска банка, която дейност  „Б.Р.С.“ АД към 2005 г. я е извършвал по занятие – трайно, с цел да реализира печалба от уговорените такси и възнаградителни лихви. Следователно, „Б.Р.С.“ АД е сключвало договори за кредит, като тези сделки са присъщи и разрешени на един единствен вид финансови институции – банки. Договорът за кредит е абсолютна банкова сделка, без значение дали кредитодателят формира финансов ресурс чрез влогонабиране или от собствени средства.

Но тъй като банковите сделки са признати от законодателя за абсолютни търговски сделки – чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, за тяхната действителност е без значение кое е лицето, което ги сключва – арг. чл. 286, ал. 2 ТЗ, макар и по силата на дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1, във вр. с чл. 1, ал. 1 от Наредба № 3/2002 г. на БНБ за безналичните плащания и националната платежна система (отм.), действаща към момента на сключване на процесния договор, безналични плащания да представляват действия и сделки между банки и техни клиенти и сделки между банки, свързани с прехвърлянето на пари по банкови сметки. А отговорността на лицата, които сключват банкови сделки по занятие без да притежават съответно разрешение от БНБ, не е предмет на настоящото производство.

Предвид гореизложеното процесният договор за кредит попада под обхвата на разпоредбата на чл. 430 ТЗ, която предвижда изрична писмена форма, в която да се сключват договорите за банков кредит, арг. чл. 430, ал. 3 ТЗ. Предвидената форма е форма за действителност на договора, като по делото не е представен документ обективиращ договора за кредит, нито се твърди такъв да съществува. В случаите когато се сключва договор при предварително определени от търговеца/банката общи условия, то общите условия обвързват страните по договора, само ако са били предадени при сключването, арг. чл. 298, ал. 2 ТЗ, но това изискване не дерогира изискването за писмена форма за действителност на договора за банков кредит предвидено в разпоредбата на чл. 430 ТЗ, а само поставя едно допълнително условие, за действие на общите условия.

Ето защо са неоснователни доводите на ищеца, че е налице валидно сключен договор за кредит. Както бе посочено по-горе договорът за кредит е формален такъв, т.е. законодателят е предвидил форма за действителност – писмена. В конкретния случай от материалите по делото се установява, че посочената форма не е спазена. В този ред на мисли не следва да се приемат и доводите на ищеца, че е налице съвпадение на волите на страните по договора и сключен договор при общи условия по см. на чл. 298 ТЗ. В заявлението подадено от ответника на 17.01.2005 г. е обективирана неговата воля (желание) за сключване на договор за кредит при общите условия предложени от ищеца, но в посоченото заявление липсва обективиране на волята на кредитодателя. Издаването на кредитната карта не следва да се цени като изразяване на насрещна воля за сключване на договора за кредит – доколкото е недопустимо сключването на формален договор, какъвто е договорът за кредит, с конклудентни действия. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че в конкретния случай не се доказа наличието на валиден договор за кредит от 17.01.2005 г.

Доколкото по делото не се установи осъществяването на първата материално правна предпоставка за съществуването на вземането, а именно валиден договор за кредит, то не следва да се обсъжда наличието на останалите предпоставки, тъй като предявеният иск се явява неоснователен само на това основание.

За пълнота на решението следва да се посочи, че съгласно дадени задължителни за съдилищата указания с т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г., постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС при отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК заповедта за изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване, това е така тъка то в разпоредбата на чл.422, ал.3 ГПК е посочена последицата при отхвърляне на иска за установяване съществуването на вземането – изпълнението се прекратява. При издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК тази последица не настъпва, тъй като изпълнение не се провежда до влизане в сила на заповедта на изпълнение. Отхвърлянето на иска за установяване на съществуването на вземането препятства влизането в сила на заповедта за изпълнение съгласно чл. 416 ГПК. Ако не е образувано изпълнително производство, решението за отхвърляне на установителния иск е пречка за образуването му. Ако изпълнително производство е образувано, то същото подлежи на прекратяване на основание чл. 422, ал. 3 ГПК. Ето защо в настоящият случай, макар предявените искове да се явяват неоснователени и като такива следва да се отхвърлят, то издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 848 от 06.12.2017 г. не следва да се обезсилва.

При този изход на спора и съобразно правилата на чл. 78, ал. 3 ГПК разноски следва да се присъдят в полза на ответника по делото – Т.К., но доколкото такива не са извършени по делото, то съдът не дължи произнасяне по разноските.

Мотивиран от изложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ю.Б.“ АД ЕИК : 000694749, и седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 422, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗЗЗД във вр. с чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, с които се иска да се приеме за установено, спрямо ответника Т.Р.К. ЕГН: ********** и адрес: ***, че същият дължи на ищеца сумите в размер на 3240,16 лв. представляваща незаплатена главница по договор за издаване на кредитна карта „EUROLINE“ от 17.01.2005г. ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба -04.12.2017г. до окончателното изплащане на сумата, 541,53 лв. – мораторна лихва за периода от 17.01.2005 г. до 25.10. 2017 г.;  337,44 лв.- мораторна лихва за периода 17.01.2005г.-27.11.2017 г.; 3044,44 лв. – такси за периода 17.01.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 848 от 06.12.2017 г. по ч.гр.д №1194/2017 г. по описа на Районен съдПанагюрище.

Решението подлежи на обжалване, с въззивна жалба, в двуседмичен срок от съобщаването му на сраните, пред Окръжен съд – Пазарджик.

 

                                                       РАЙОНЕН СЪДИЯ: